– Честит пореден „Аскеер“ за режисура, г-н Москов. Не ви ли стана байгън от толкова награди?
– Няма байгън! Аз съм „Бай Гъньо“! А нека някой ми каже, че не обича наградите… Аскеерът ми обаче не е пореден, а първи за общо 30- ината ми спектакъла, правени в България. Измъчва ме питането взех ли го, или го получих този приз! Има огромна разлика между двете. Но това е въпрос на дълъг анализ на взаимоотношения. Колкото до наградите – български награди получавам по-трудно от чуждестранни. Общото между тях е, че всичките ги държа в гаража.
Там е и „Златният пъпеш“ на Петьо Блъсков за „Улицата“, там е и „Златната роза“ на критиката от телевизионния фестивал в Монтрьо, Швейцария, за същото. Уточнение: те не са от злато, само се наричат така. (Казвам го, да не би някой да ми разбие гаража.) Радва ме, че „Професия лъжец“ взе „Икар“, „Аскеер“ и награда от фестивала в Шумен. Това „скрепва официално“ съюза ми с Варненския куклен театър. А и регламентира правото на кукловода да бъде драматичен артист, да чете Шекспир без страх от преследване.
– Отличниците и първенците не ги обичат много-много май навсякъде. Забелязвате ли по-особено отношение от страна на колегите ви през последните години?
– Аз не бях „отличник“. Затова сега си издържах „матурата“ и съм допуснат до съюза на награждаваните у нас. Не зная дали ще се задържа там. Когато не вземах награди, казвах, че е защото правя нетрадиционен театър. Сега, когато вземам, какво да казвам? А) Най сетне ме разбраха. Б) Аз паднах до тях. В) Те се качиха до мене. Г) Всички сме в ямата…
– Защо решихте да поставите пиеса за възрастни в куклен театър, при това забранена за деца?
– Не деля пиесите на такива за възрастни, за деца, на куклени и на драматични. Истинският театър е „тотален“ според класификацията на Питър Брук. А фактът, че наградите за драматичен театър ги получават куклените артисти, говори за изтъркаността на „драмсъставите“ у нас.
Трупата на „Професия лъжец от Варненския куклен театър е по- скоро отбор. Отбор, с който печеля най-добре. Освен това вече постигнах такова разбирателство с него, че ще мога да репетирам от разстояние. Например: давам напътствия на директорката Вера Стойкова, която освен актриса е и режисьорка. Те работят с нея, а аз идвам от време на време.
– От какво искате да предпазите децата, та я забранихте за тях?
– Исках да предпазя не децата, а артистите от бебешки плачове или глъч на детски градини и подвиквания на учителки в залата. А и има някои непристойни моменти, както винаги в моите пиеси, които не са за деца.
– Когато взехте статуетката, „пихте“ от черепа й. За кого беше наздравицата?
– За хан Крум, отпил от черепа на Никифор. По заобиколен начин исках да припомня израза „Някой ни е изпил мозъка!“. И наистина някой трябва да ни е изпил мозъка, за да продължаваме да се занимаваме с театър, че и да се награждаваме.
– Как ще коментирате решението и поведението на Ивайло Христов, който отказа да вземе своя аскеер?
– Не мога да коментирам поведението на създателя на аскеера. Той има право да реши да не го вземе, има право и да реши да си вземе два. Свалих му шапка в едно телевизионно предаване за това, което направи. И аз исках да го направя, но в моя случай щеше да се прочете не като протест към културната политика на управляващите, а като пренебрежение към колегите от „Аскеер“.
– Как, мислите, се е чувствал министърът на културата Петър Стоянович, който наблюдаваше церемонията от централната ложа на театъра?
– Не мога да мисля как се е чувствал някой друг. А и не ме интересува. Видях го да ръкопляска на Ивайло Христов – може би сам съзнава в какви каши се е насадил. Или по този начин иска да покаже, че не е съвсем съгласен с това, което се случва с културата у нас.
– Ако ви възложат задачата да напишете концепция за спасяване на българската култура, откъде бихте започнали?
– „Проблемът на давещия се е проблем на самия давещ се“ (Илф и Петров). А ако трябва да бъда сериозен – не може бюджетът ни за култура да бъде един от най-ниските в света. А е един от най-ниските в света, заради некултурните хора, които ни управляват. А те са некултурни по традиция от времената на „другарите“. А другарите бяха некултурни затова, защото смятаха за култура само това, което Ленин смяташе, че е. А културните от „другарите“ се криеха зад алкохол и шепот. „Алкохол и шепот“ – хубаво заглавие…
– Спектакълът ви във Варненския куклен театър се казва „Професия лъжец“ и е по книгата на Джани Родари „Джелсомино в страната на лъжците“. Ако се вживеете в ролята на „Господар на театъра“, на кой български политик или депутат бихте връчили сегашния си аскеер?
– Ако аз трябва да давам „Аскеер“ на политици, бих наградил тези, при които паднаха визите, тези, при които влязохме в НАТО, и тези, които изправиха България на крака след купонната система и след инфлацията и фалитите на банките. За „поддържаща роля“ бих дал и на тези, при които влязохме в Европейския съюз. Посмъртно бих дал и на цар Борис III за умелото му „шикалкавене“ с Хитлер, за неизпращането на нито един войник на война и за спасяването на част от българските евреи.
– Защо е толкова свирепа битката между партиите за местата в Европарламента?
– От чужбина по-добре се управлява. По-добре може и да се навреди. А и всички искат да се изкарат по европейци от другите. Синдромът „алафранга“. Може би по- добре е да се нарече „щамът алафранга“.
– Може да се каже, че вие сте гражданин на Европа още от 1995 г., когато започнахте да поставяте спектакли в Германия. Каква е цената ви, за да станете евродепутат от някоя българска партия? Фамилията Москови е дала няколко политици на България, д-р Петър Москов сега е зам.-председател на ДСБ…
– Бил съм „евродепутат“ на българския театър 15 пъти в Германия, а и във фестивалите в Авиньон, Йерусалим, Цюрих, Виена, Будапеща, Москва, Лайпциг, Дрезден и не помня вече къде. Преди това съм представлявал за известно време и кукления ни театър в Италия, Германия, Швейцария, Австрия и СССР. Учил съм една година в Италия режисура. „Ти мене за Европата, не ми говори!“. Аз ще ти говоря за нея, ама в друго интервю.
– Въпросът е вечен, но времето е динамично и затова ще ви го задам: каква е ролята и къде е мястото на интелигенцията в днешните смутни времена?
– Времената още не са достатъчно смутни, че да се намеси интелигенцията. Тя е в изчаквателна позиция, както 25 години досега е била. Срам! А нивото на нашата интелигенция е такова, че ако тя се намеси, времената ще станат още по-смутни. Изключение прави Стефан Цанев, който със своите исторически хроники хвърли доста светлина върху затъмнявани периоди от нашето минало. Стига да има кой да ги прочете. След това и да ги разбере…
– От филма ви „Рапсодия в бяло“ минаха повече от 10 години. Няма ли да опитате пак в игралното кино?
– Нахвърлям си някакви идеи за сценарии. Вълнуват ме реално съществуващи образи, чиито живот искам да филмирам. Един от тях е Атанас Москов- брат на дядо ми, страдалец – отшелник по времето на комунизма.
Друг такъв образ е Нели Червенушева – „жената от дъното на салона“ – преводачка на италианския неореализъм в кино „Одеон“ – животът й минава през три епохи – фашизъм, комунизъм и комунистически капитализъм.
– Веднъж цитирахте вашата учителка Юлия Огнянова, която казала, че германските артисти играят на сто процента всяка вечер, защото не знаят кога Стивън Спилбърг е в салона и може да ги хареса. Знам, че актьорите от Военния театър са се скъсали да играят, когато Хуан Антонио Бардем бил в салона, търсейки актьор за ролята на Георги Димитров за филма си „Предупреждението“. Кой трябва сега да е в българските салони, за да се раздават българските актьори на сто процента?
– Георги Димитров също е играл на 100 процента, за да го хареса Сталин… Колкото до артиста… Той всяка вечер усеща публиката и ако усети, че и тя го усеща, играе като бесен. От Ицко Финци съм чувал каква отговорност е да играеш пред малко публика, каква концентрация се иска за това и колко е важно да покажеш на няколкото присъстващи в салона, че са достойни за твоите усилия.
– Вие май не бяхте съвсем доволен от актьорите в постановката си „Ричард Трети“ в Народния театър? Оправиха ли се нещата?
– Актьорите бяха блестящи, процесът на работа беше труден. Сякаш нещо пречеше. С тези, от които не бях доволен, се разделихме. Но въпреки това продължаваше да тегне нещо във въздуха. По-труден репетиционен период не съм имал. Представлението се харесва от тези, които не гледат риалити.
– Вие бихте ли режисирали някое от тв риалитата, които вървят във всички по-големи телевизии?
– Цял живот бягам от реализма. Бих нахлул в едно риалити и прекъснал излъчването му. Представям си ада като реалити.
– А телевизионен сериал?
– Сериалите те вкарват в ограничения, обсебват времето ти, а и не може още да ме заинтригува сюжет, на който бих се посветил. Може би 13- сериен филм „История на България от гледна точка на един присмехулник“.
– В един разговор преди доста години ми казахте, че сте впечатлен от творчеството на Димитър Подвързачов, който наричал българина „муха със самочувствие на аероплан“. Каква е вашата характеристика за българина днес?
– Това самочувствие е компенсаторно. А ако мухата е кацала върху екскременти е наистина аероплан с пътници- бактерии. За жалост, днес има големи като самолет боинг българи, които се чувстват като мухи.
– Преди година и нещо синът ви Иван нашумя като режисьор на рекламния клип за „Хенди“ с участието на самия Жорж Ганчев. С какво се занимава сега Москов-младши?
– Надявам се да е с изкуство.
– За какво си говорите с него, за какво спорите? Позволявате ли си да му давате творчески съвети?
– Позволявам на него да ми дава.
– Мислили ли сте някога да станете преподавател в НАТФИЗ?
– Преподавател? Не! Но бих поставял пиеси със студенти. Правих го с голямо удоволствие в Хамбург и в Нов български университет. Спектакълът ми там „Карай да върви“ по „Кандид, или Оптимизмът“ на Волтер се радва на успех.
– Отдавна не виждаме Мая Новоселска на сцената. Къде я скрихте?
– Скрих я зад образи – всичките в моноспектакъла й „Едно Малко Радио“. Той продължава да се играе на сцената на Сатиричния театър. Игра се и на фестивали в Хамбург и Любляна, където взе наградата на публиката. Сега Мая играе при Ивайло Христов в „Херкулес и авгиевите обори“.
– А след „Професия лъжец“ накъде?
– Репетирам Пирандело в Народния театър. Пиесата е „Както ти ме искаш“. Женската роля е една от най- хубавите в театъра. Играе я Снежина Петрова.
В края на разговора ни Теди Москов използва авторитета си на носител на „Аскеер“ и предложи текст от своята майка Рада Москова. Публикуваме го заради неговата актуалност.
МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО
Рада Москова
Някъде към края на 70-те или в началото на 80-те години на уличката ни „Добър юнак“, от единия до другия край, се появи написан с блажна боя лозунг: „Смърт на червената буржоазия! Смърт!“.
Целия ден, а и на следващия, докато успеят да го изтрият, от двете му страни стояха на пост двама милиционери.
Моето презиме, заето от мъжа ми, е Москова. По време на „развития социализъм“ имах щастието да поддържам контакти с един истински социалдемократ – д-р Атанас Москов. (За нас чичо Таню.) Изселен в Севлиево, изгубил единствения си син, как той понасяше съдбата си, съм писала в главата „Пасторал“ на книгата ми „Ние, негероите“.
Заради съпоставката с него реших да напомня случая от улица „Добър юнак“. Днешните социалисти нямат нищо общо с трудещите се, в името на които съществуват. (Освен лептата, която вероятно им отпускат по време на избори.) Бяха и си останаха „червена буржоазия“.
Тази каста отдавна не живее живота на народа си. Засипва го с лъскавите конфети на никога неизпълнените си обещания и продължава да го примамва с великите постулати за „братство и равенство“ (които никога не е споделяла.)
Колкото до „свободата“, веднъж придобита, тя никого не интересува.
За разлика от истинската буржоазия, тези буржоазни социалисти са далеч от нейните традиционни ценности – спестовност, скромност, целомъдрие, християнски добродетели. Гръмогласни демагози! Алчни за имане и за власт.
Мисля си за костюмчетата и семейните набези на Мая Манолова, за обичая на път за парламента, когато по време на демонстрациите това ставаше видимо, да се отбива в „Св. Ал. Невски“.
„Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее!“ (Ботев) Това послание се появи по комунистическо на пъпа на София във височината на сградата на „Царевец“, сега банка. Четяхме го и не вярвахме на очите си.
Авторите на двата надписа никога не се обявиха, не се нарекоха и „демократи“. Те са само част от този „беден народ“, за който казваме, че му е сгрешен чипът!
Остана само онова „Кой?“.
24 chasa.bg