Узбекистанският президент Ислам Каримов разкритикува подписания от лидерите на Русия, Казахстан и Беларус договор за учредяване на Евразийски икономически съюз. „Според тях създавали само икономически пазар, без ни най-малко да се отказват от своя суверенитет и независимост, – заяви Каримов. – Кажете ми обаче: може ли да има политическа независимост без икономическа независимост?“ Това съвсем не е първото му изявление в този дух, пише Игор Ротар от Росбалт. Без съмнение Ташкент все повече страни от Москва и се сближава със Запада. През 2012 г. например Ташкент съобщи, че излиза от военния блок ОДКС, създаден по инициатива на Кремъл, а през май т. г. в узбекистанската столица бе открит щаб на НАТО.

Ален Делетро от испанския аналитичен център FRIDE допуска, че Каримов е предприел тази стъпка заради новата външна политика на Русия след украинските събития. „Осъзнал я е след словото на Владимир Путин в Кремъл с обяснения за новата доктрина на Русия за закрила на сънародниците в близката чужбина. Досега Узбекистан смяташе за източник на външна заплаха само ислямистките терористични групировки“, посочи Делетро пред „Дойче веле“.

Несполуките на Кремъл в Узбекистан зачеркват много от успехите на Москва в други средноазиатски страни. Узбекистан безспорно е ключова държава за региона. Дори не защото е с най-многобройно население в Средна Азия. Специалната си роля Узбекистан дължи и на своето географско положение – единствен той сред местните републики граничи с всички средноазиатски страни.

Много е важно също, че край узбекистанските граници във всички средноазиатски държави живеят компактно узбекски диаспори. Намирайки опора в местните лидери на узбекските общности, Ташкент може доста ефикасно да влияе върху ситуацията в целия регион. Макар съпоставим по брой на населението и с по-мощна икономика, Казахстан има къде по-малко възможности в този план. Затова може с известни уговорки да заявим: който контролира Узбекистан, контролира и цяла Средна Азия.

При това положение за Кремъл ще е почти престъпно да не забележи след кримските събития появата на сепаратистки сдружения в Узбекистан. През март например в интернет плъзнаха изявления на движението „Алга, Каракалпакстан!“ („Напред, Караккалпакстан!“ – б. а.), настояващо автономната република да излезе от Узбекистан и да се присъедини към Русия.

„Събитията в Република Крим развълнуваха режима на Каримов. Народът на Каракалпакстан не е съгласен с външната и вътрешната политика на каримовския режим. Народът иска да се присъединим към Русия. По своята култура и език каракалпаките са по-близки до казахите – дали обаче Елбасъ (президентът на Казахстан, б. а.) ще подкрепи свободата и независимостта на Република Каракалпакстан? Ако чуем добър сигнал от Кремъл, Каракалпакстан има готовност да вдигне знамето на Руската федерация“, се казва в декларация на движението.

А в края на април съвсем неизвестният дотогава информационен център „Ширак“ разпрати с електронна поща съобщение за демонстрации на борци за независимост в Каракалпакстан. И свърза скорошната визита на Ислам Каримов в автономната република с изненадващата активност на местните сепаратисти.

Безспорно ще е глупаво да вземем твърде сериозно факта, че неколцина души са формирали полумитична партия в интернет. Доста симптоматична е обаче оперативната поява на движението – веднага след началото на кримските събития. Трябва да си премного запален по конспирологията, за да съзреш в каракалпакското развитие „ръката на Кремъл“ – засега Москва просто е ангажирана другаде. Но както и всяка държава на нейно място, Русия не може да не вземе под внимание узбекистанските „прокремълски сепаратисти“, вдъхновени от кримския прецедент.

Каракалпакстан обаче далеч не е най-опасната „гореща точка“ в Узбекистан. Както посочват във „Вашингтон пост“ Марлийн Ларюъл и Шон Робъртс, политолози от американския университет „Джордж Вашингтон“, „замразените“ конфликти от времето на разпадащия се Съветски съюз след Крим може да избухнат отново“. Според тях за Узбекистан са особено опасни градовете с таджикско население Бухара и Самарканд.

Наистина, за Таджикистан тези градове са горе-долу същото, каквото е Севастопол за Русия. В страната излизат множество исторически и публицистични анализи, доказващи, че Бухара и Самарканд са изконно таджикистански земи, прехвърлени към Узбекистан при „недодяланата подялба“ на Средна Азия (по израза на таджикистанския академик Рахим Масов).

Официален Душанбе никога не е предявявал териториални претенции към Ташкент, но по време на гражданската война в Таджикистан Мирзо Зиеев – един от най влиятелните командири на местната опозиция, заяви, че ще спре войната „чак след освобождението на Бухара и Самарканд“.

Положението се изостря допълнително заради високия дял таджики сред населението в Узбекистан. При все че по официални данни таджиките в страната са милион и половина, фактически броят им е много по-голям – повечето просто са „писани“ като узбеки. Някои учени в Таджикистан споменават дори за 9 милиона сънародници в съседната държава.

И ако таджикистанският лидер Емомали Рахмон също като Путин „поиска да влезе в историята“, а Москва подкрепи това начинание (все ще се намери повод за нов пазарлък), ситуацията в Узбекистан наистина ще стане крайно взривоопасна.
БТА