Ноември, 2013. Петербургският художник Пьотр Павлевский приковава тестисите си на Червения площад. Мазохистичният пърформанс е озаглавен „Фиксация“. „Голият художник, който гледа прикованите си към кремълския паваж тестиси, е метафора на апатията, на политическото равнодушие и фатализъм на съвременното руско общество“, обяснява артистът в специална декларация. Докато полицаите бързат да го отковат и облекат, агенциите вече припомнят, че предишния път се завързал гол с бодлива тел към зданието на Думата, а по-предишния си зашил устата в знак на подкрепа за „Пуси Райът“.

Впрочем „пуситата“ изпробваха вулгарната провокативност доста по-рано от Павлевский. През 2008 г. неформалната им лидерка участва в демонстрация срещу кандидат-президента Дмитрий Медведев, наречена „Чукаме се за наследника Мечо!“. Акцията се проведе в Московския биологически музей, където бременната Надя (според в. „Гардиън“ тя родила само след четири дни) прави секс със съпруга си пред любителска камера. Клипчето беше споделено в интернет заедно с призивите Мечо да бъде … по същия начин.

Подобна протестна драматургия ми се струва безвкусна, но не мога да си изкривя душата – в нея има идея, проявено е въображение. Акциите са откровено перверзни, което ги прави едновременно отблъскващи и комични, само че ексхибиционизмът е обвързан с поемане на очевидни рискове и отговорност. Павлевский и пуситата, иначе казано, са едни храбри откачалки и тъкмо заради налудната си смелост заслужават уважение. Пък и в Москва такива „не потупват по рамото“, както е казал поетът…

Името на поета е Никола Вапцаров, в читанките все още пише, че е е разстрелян за антифашистката си дейност. „Сътрудничил на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и активен антифашист. През 1942 г.е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу немските войски.“ Същото пише и в Уикипедия, където е обяснено и какво означава антифашизмът: „Убеждение, нагласа или движение за противопоставяне на фашистки или фашизоидни идеологии, групи, организации, управления или индивиди.“

Тъкмо това убеждение, твърди проф. Любомир Далчев, е вложено и в скулптурната му композиция пред централата на БСП на столичната улица „Позитано“. Самият Далчев, който е автор и на релефа „Октомври“ от Паметника на Съветската армия (1953 г.), не бил особено горд с художествените качества на творбата си. Известно е обаче, че по онова време далеч по-важни били идеологическите съображения, което е причината днес някои да твърдят, че мястото на композицията е в т.нар. Музей на социалистическото изкуство.

Сред тях съм и аз, само че не гледам на заливането й с боя като на „политическо мнение, чието право на изразяване е гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека и конституцията.“ По логиката на съда, който на 31 октомври оправда бояджиите (за тях ще стане дума по-нататък), излиза, че всеки има правото да лисне кофа и върху паметника на американските летци, загинали при борбардировката им над София. Защо не наистина? По време на Втората световна война, въпреки че не участва в бойни действия, България е подложена на жесток обстрел от англо-американските въздушни сили. Ударени са най-вече граждански обекти като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХІ век „Свети Спас“ (почти напълно разрушена през 1944 г.), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради и градският център. Убити, безследно изчезнали и починали вследствие на бомбардировките са над 2000 души!

Ако изразя протеста си срещу подобни действия с цапотене, съдът би трябвало да ми признае „изразяването на политическа позиция по художествен начин“, тъй като „художественото/артистичното изразяване на мнение има специфична защита като основно право, включително когато не е благопристойно.“ Достатъчна е, както пише съдията, „претенцията за творчество, а не нейното качество, оригиналност или културен принос“…

Претенция за творчество?!

Да боядисаш главите на фигурите в розово и да напишеш „БКП – Позор – Кой?“ не е хулиганство (по прокуратурата), а проява на тежко бездарие. В това няма нищо артистично, още повече когато се прави за втори, пети или осми път. Безвкусно е и много глупаво, което все пак можеше да се преглътне, стига авторите да поемаха действителен риск, а над главите им да беше надвиснала реалната опасност от политически гонения.

В случая особено жалкото е, че през ноември 2013 г. групичката хем наплеска композицията тайничко, посред нощ, хем направи всичко възможно да я „хванат“, за да си пише геройски актив. Впоследствие пък хем пое отговорност за действията си, хем пред съда не призна авторството на боядисването и надписа. За разлика от Павлевский, който публично се закова на Червения площад, тези мушмороци дори не казаха „Да, ние бяхме“, докато съдия Мирослава Тодорова от Софийския районен съд се чудеше как да го върти и суче, тъй щото да се разминат и без глоба.

Впрочем юридическата казуистика на Тодорова е повече от впечатляваща, затова ще я цитирам обилно:

„Дебатът за миналото, за съдбата на идеологическите паметници, не може да бъде предмет, на който и да било наказателен процес. Ролята на правосъдието не е да изземе функциите на обществената дискусия чрез въвеждане на ред и налагане на санкции или чрез изразяване на предпочитание към един политически възглед пред друг посредством държавна принуда. Противното би представлявало, само по себе си, недопустима държавна намеса в суверенното поле на гражданското общество. Ако правосъдието се намеси на страната на едната, това би означавало възвеждането й в доминираща държавна нагласа. Иначе казано, би представлявало нарушение на политическия плурализъм и съответно проява на потисничество. Защитата на политическото изразяване е с най-висока степен поради това, че е една от най-важните основи на демократичното общество и едно от главните условия на неговия напредък. Обстоятелството, че чл. 10 ЕКПЧ защитава свободното изразяване на мнения, изисква на свой ред да бъде поставено недвусмислено ударение върху защитата на конкретните средства, чрез които се изразява мнението, защото всяко ограничение на средствата би ограничило и свободата да се получава и разпространява информация и идеи… В настоящия случай, когато се преценява, дали евентуалното ангажиране на административнонаказателната отговорност на извършителите за инкриминираната проява е необходима в едно демократично общество, следва да се преценят съществуващите обществени интереси. В тази насока съдът взе предвид социалния контекст на събитието – в период на правителствена криза и ескалиращо обществено недоволство от управлението на държавата и участието на партиите в него; обществените дискусии за осмисляне на последиците от управлението на комунистическата партия върху актуалното състояние на държавното управление и съдбата на паметниците, свързвани с комунистическата идеология или метода на социалистическия реализъм.“

И т.н., и т.н., все в тоя дух…

С извинение за клишето, но точно на това му се вика да носиш от сто кладенеца вода, за да изкараш една пошла проява начало на сериозен разговор за миналото и съдбата на комунистическите паметници. Казвам пошла, защото тя няма нищо общо с артистичната инсталация от лятото на 2011 г., когато червеноармейците от Паметника на Съветската армия осъмнаха пребоядисани като Дядо Коледа, Капитан Америка и други комиксови американски герои, а под тях беше написано „В крак с времето“. В нея имаше талант, хрумване, закачка, политически подтекст, докато от омазаните антифашисти на Далчев лъхаше единствено посредственост.

Не споменавам имената на бояджиите, защото си направиха достатъчно реклама, пък и не заслужават внимание. В случая по-важно е решението на съдията, която рискува репутацията си заради един крайно нелеп казус. Мирослава Тодорова спокойно можеше да си направи отвод, за да не бъде обвинена в пристрастност – при това в момент, когато води дело за клевета срещу бившия вътрешен министър Цветан Цветанов.

Тук, между другото, е редно да се попита къде бяха бояджиите по времето на същия Цветанов, който пращаше баретите рано сутрин в домовете на хората и разпореждаше зрелищни акции срещу фирми и цели професионални съсловия; громеше съдии, прокурори, бизнесмени, политици, лекари; позволяваше си да ги замерва с разработки и СРС-та от парламентарната трибуна; раздаваше дори „присъди”. Под негово давление самата Мирослава Тодорова беше уволнена от Висшия съдебен съвет, но тогава малцина се осмелиха да зададат въпроса „Кой?“ и да застанат в нейна подкрепа. Ясно защо – от методите му имаше страх, полицейщината беше във вихъра си.

Много е интересно дали и сега – когато ГЕРБ се кани да управлява заедно с „#Кой“, ще се намерят смелчаци, които да шарят паметници и скулптури с надписи като „Мафия“. Ще им стиска ли да го направят, ако ще и пак тайничко, посред нощ, или ще предпочетат да се лигавят във Фейсбук?

Точно така, става дума за лигавене, в каквото тези герои превърнаха и абсолютно основателните протести от миналата година. Сведоха ги до кич и бутафория, омаломощиха и омаловажиха гражданската енергия с вувузелите и пърформансите си. Никакъв „дебат“ не отвориха отвъд празнодумията за морал и ценности, даже не им стигна храброст самите те да се залеят с розова боя.

Да се оправдава подобно бездарие, е по-осъдително от бездарието – това го окуражава, прави го арогантно. Още по-осъдително е обаче, когато оправдаващият е умен човек и прекрасно съзнава какво зло вдъхновява.
Любослава Русева

reduta.bg