„Неразбирането и опростачването на елементи от спектакъла I-cure в българското медийното пространство, изваждайки ги от сериозността на техния контекст и манипулирайки с тях читателите, обслужвайки една политика на хомофобия и нетолерантност намирам за напълно естествени при липсата на необходимата чувствителност, информираност и цивилизованост у хората и адекватна подкрепа от управляващите.“ – споделя актьорът Иво Димчев, по повод атаките срещу спектакъла му, който щеше да се играе в Регионалния исторически музей във Варна, но бе преместен в галерия „Графити”. Ще припомним, че хомофобските мнения се разразиха, след публикация във варненски сайт със заглавие „Пърформанс в музея показва сцена с орален секс между мъже.“ Скандалното заглавие пробуди в тесногръдите варненски бюргери, заспали чувства и емоции и те ги изляха по форуми и социални мрежи. Но имаше ли нужда хора, които са приели изкуството за своя съдба, като Петра Димитрова и Дора Дончева да отговарят на еснафите? Нямаше разбира се! Как да опонираш на хора, които не са чели или гледали една пиеса от Самюел Бекет, Алфред Жари или Йонеско? Как да спориш с хора, които не знаят що е то модернизъм в изкуството, да не говорим за постмодернизъм? Този спор е абсолютно излишен. Иво Димчев нямаше нужда и да обяснява замисълът на спектакъла си, творецът не е длъжен да го прави. Който е подготвен и има сетивата и знанията да разбере посланията му, ще ги разбере. Който не е – да пише небивалици по форумите и да разпраща декларации. За съжаление Варна и нейните „европейски граждани”, за пореден път доказаха, че не приемат интелектуалната провокация и живеят в някакъв фалшив, еснафски свят. Не ми се мисли, ако Мариус Куркински не беше направил кариера в София, а беше останал във Варненския театър. Тези хомофоби щяха да го изядат с парцалите, щяха да го прогонят от града. Затова да си пишат, колкото искат и където искат – модерното изкуство е част от самоопознаването на личността, от стремежа й за духовно развитие. А разясненията на Иво Димчев за спектакъла му са прекрасни и който желае може да ги прочете тук:

Иво Югов

„В началото на лятото вместо да се наслаждавам на новия си живот в София, взех, че се затворих за един-два месеца и създадох един спектакъл, който трябваше по първоначална идея да бъде …. лековит.

Именно за това го нарекох I-cure /аз лекувам/.

Мислех , че ще е проста работа, но се оказа сложна. Сблъсках се с много от собствените си предрасъдъци по темата и разбира се с тези на другите. Супер благодарен съм, че си причиних това и че имам възможност да го причинявам и на хората, пред които играя. Защото го намирам за адски важно.

И сега малко обяснения.

I-cure е спектакъл, който изследва възможността за извличане на позитивна енергия, както от неща в живота, които попадат в общоприетите конвенции за здравословност и позитивност, но така също и от неща, които не попадат в тези рамки.

С това спектакълът цели да отвори по-широко границите на възприятие и мислене на зрителя по отношение на здравето и позитивността и да разчупи някои негови безоснователни и в много случаи неосъзнати предрасъдъци.

Едно от табутата , които използвам, за да представя тази концeпция е табуто по отношение на секса.

Ако приемем, че сексуалната енергия е енергия творяща и от това енергия божествена, то тогава по подразбиране следва, че всеки един акт на либидно изразяване е носител на сексуална, тоест божествена енергия.

Това значи , че ако даден човек, който дори не взима участие, а е само свидетел на подобен либиден акт , но притежава необходимата сетивност, опит и духовен инструментариум , този човек би могъл спокойно да канализира тази налична сексуална енергия и да я трансформира в лечителска енергия, с която да лекува себе си, а защо не и другите.

В контекста на общоприетите норми за позитивност съществуват много други дори още по- „невъзможни“ табута, като например болката, насилието или смъртта.

Смъртта например е едно от най – естествените явления във природата. За повечето хора идеята за смъртта всява страх и ужас, немислима е за повечето от тях каквато и да е било здравословност или позитивност по време на или при наличието на смърт.

Но както добре също знаем, нищо в природата не се губи, нито на ниво материя , нито на ниво енергия. Нещата неизменно преминават от една форма в друга.

Ако приемем че смъртта е един интензивен преход от една форма на божественост в друга, то тогава по подразбиране този преход е изпълнен с трансформираща енергия , която е също енергия природна и божествена.

Ако това е така, ако в процесът на смъртта има достатъчно наличие и разход на божествена енергия, тогава се предполага, че ако човек има наличната опитност би могъл, да може да използва тази божествена енергия , да я канализира и да я трансформира в лечебна.

С други думи, ако човек има нужният опит и достатъчно необременен ум , би могъл да се научи да лекува себе си а може би и другите , като извлича позитивна енергия от абсолютно всеки един процес, явление или форма на живот във вселената, без изключение.

Което значи, че човек би могъл да извлече лековитост както от един водопад или едно дърво или едно синьо море, но така също и наблюдавайки един сексуален акт /независимо от пола или от животинския и растителен вид на участниците в него/, или просто наблюдавайки ежедневието на една бактерия, на един вирус или пък материята в разпад, каквото е например едно обикновено лайно, или наблюдавайки една смърт, независимо колко естествена или насилствена е тя.

Например в ситуация на болка и насилие, за човек е почти невъзможно да произвежда любов. В подобна ситуация , човек е способен да произвежда обикновено единствено, страх, съжаление, погнуса или агресия. Които усещания автоматично определят и реакцията на човек в подобни крайни ситуации. Тъжна закономерност, която от само себе си дефинира деградиращия ход на човешката история.

Заклеймяването на някои аспекти и естествени явления във вселената като негативни или вредни, е една в много случаи необоснована и често неосъзната дискриминация, която не ни носи нищо друго освен ограничен светоглед, излишна негативност и страдание, с които доброволно си отнемаме достъпа до една духовна и ментална свобода, която изначално ни принадлежи, но от която уви не се ползваме в по-голямата част от живота си.

За съжаление всички тези предрасъдъци винаги са били много удобни и продължават да бъдат най-лесният начин дадена политическа или религиозна власт да упражнява контрол над масите.

Колкото по-тесногръди и консервативни са сетивността и мисленето на един индивид, толкова по-лесно може да бъде контролиран и манипулиран той.

I-cure е едно изследване по въпросите на здравето и самолечението представено на езика на физическия театър, където драматургичният текст, композицията на елементите в пространството и музикалността имат абсолютно равнопоставена функция.

На сцената основният инструмент е тялото на изпълнителя, то е това , което артикулира било то чистата концепция, било то образите, метафорите , но също поема отговорността за репрезентацията на необходимите примери, колкото и “неудобни” да са те.

Всичко , което не влиза в компетенцията и възможностите на тялото, се допълва от неговата взаимовръзка с музикалната и мултимедийната среда използвани в спектакъла.

С I-cure ясно съзнавам, че само за един час и петнайсет минути изисквам прекалено много от зрителя, но в случая изисквам прекалено много и от самия себе си, за това не се и свеня да продължавам да го изисквам.

Теми като здравето , позитивността, смъртта и най-вече способността на човек да се самолекува или лекува другите и респективно да произвежда любов , дори и в ситуация на екстремна болка и насилие са сериозни и актуални теми, достатъчно препълнени с разрушителни клишета и предрасъдъци, за да не си пестя силите или тези на публиката.

Неразбирането и опростачването на елементи от спектакъла I-cure в българското медийното пространство, изваждайки ги от сериозността на техния контекст и манипулирайки с тях читателите, обслужвайки една политика на хомофобия и нетолерантност намирам за напълно естествени при липсата на необходимата чувствителност, информираност и цивилизованост у хората и адекватна подкрепа от управляващите.

Възпитаването на подобна чувствителност изисква време, изисква и усилия не само от страна на артистите и от страна на публиката, но най -вече от страна на образователната и културната власт.

Господа властващи, за да не се налага “трудни” за масовата аудитория спектакли, да се играят в сгради “светини” за народа, направете елементарното усилие да създадете пространства за съществуването и развиването на една съвременна и независима сценична култура.

Ще ви коства малко и ще бъде много красиво от ваша страна, защото властта може да бъде и красива.

Сигурен съм . По света има достатъчно много примери за това.”

Иво Димчев