Какво е свободата? Колко от нас са до такава степен свободни, че да се наслаждават на работата на свободен творец? В България тези хора са малко. Няма да влизам в задочни спорове с тях – тези, които не възприемат модерното изкуство, ако желаят да четат, да гледат пиеси. Ако не желаят – да пишат, каквото си искат по форумите. Това е тяхно право. Ето какво пише, един от най-авторитетните вестници в света „Ню Йорк Таймс” за последното представление на Иво Димчев „I-cure”: „Г-н Димчев може да премахне табута в работата си, приглушеният му, шепнещ глас, шегите изречени под носа, са виртуозни – той напомня на Робин Уилямс. Животински в един момент, деликатен в следващия, Димчев улавя тъмнината и лекотата с вербална и физическа сръчност.

Какво да добавя към тази ласкава оценка? Спектакълът на Иво I-cure е пиршество на духа, на енергията, на наслаждението от нея и превръщането й в лечебна отвара. Актьорът ни показва обикновени сцени от живота – на плажа, пред камината, масаж, орална любов, секс, среща със смъртта и съпреживява енергията, която излъчват те. Съпреживява и зрителят, защото за разлика от пиесите и филмите изпълнени с насилие, ние виждаме неща, които правим всеки ден. Актьорът не ни провокира, а иска да събуди заспалата ни енергия. Иска да бъдем себе си. Да приемаме енергия. Да я излъчваме. Да я трансформираме в лечебна. Невероятен е монологът му пред снимка с две убити деца и майка им. Срещата със смъртта е изиграна разтърсващо. Тялото на Иво, съзнанието му се сгърчват пред смъртта и не искат да я приемат. Борбата е жестока, монологът му – блестящ. Актьорът ни споделя, че смъртта е преход от една форма на божественост в друга. Неговият монолог е лечебно средство за всички, които приемат смъртта, като нещо ужасно. У нас, където свободата е непостижима, личното достойнство ежедневно мачкано е трудно да разбереш посланията на Димчев. Кой има време и сили да трансформира енергията си? Кой вижда смъртта, като божествена енергия?

Логично Иво Димчев твори в чужбина, награждаван е на международни фестивали, преподава в чужбина, оценен е в чужбина. В България той ще бъде неразбран. В България той е обречен да слуша и чете глупости за творчеството си. Но, за щастие на актьора модерното изкуство е елитарно и се цени високо в белите държави. То не е за хора, които не познават класическите произведения, абсурдизма, сюрреализма, постмодернизма. В България Иво Димчев трябва да дойде след 100 години и пак не е сигурно дали ще го разберат.

Няма да забравя как гледах Цветана Манева в спектакъла „Монолози за вагината”. Тя и Снежина Петрова бяха прекрасни в този авангарден спектакъл. Те помогнаха на духа ми в стремежа му към свобода.

Същото направи и Иво Димчев. За което му благодаря!

 Иво Югов