Филмът „Дякон Левски“ беше заклеймен по две основни причини: за псувни на главния герой и за генерално разминаване на филмовия образ с легендата в хорските представи. Ако това са единствените кусури, които затихващият публичен разум намери в почти четиричасовата лента, халал да са на създателите й. Националното оглупяване и отказът от всякаква художествена критичност ще пропуснат покрай притворените си очи и това недоразумение. В държава като България, където общественият интерес към всяко показно убийство трае ден-два, левскарският писък ще е кратък. Творбата на Максим Генчев се възприема различно: красиво заснета природа, национална историйка сред морето от индийски и турски сериали, очакване за балкански екшън или чисто любопитство, породено от скандала. Поне с такова впечатление останаха дванайсетте зрители в салона онази вечер, съдейки по реакциите им. Тринайсетият беше доведено лице с умствено увреждане и по неговата възбуда не бива да съдя.

Когато имаме налице произведение, будещо противоречиви реакции, единственото спасение е да го подложим на възможно най-хладна дисекция сваляйки градуса на напрежение до безспорното в една оценка. Този подход нито ще намали видимата маниакалност на автора, още по-малко ще помогне на качествата на филма. Но във всички случаи е по-добре от голото викане „бравос“ или „долу“.

Да започнем от основното при едно произведение на изкуството, каквото е и „Дякон Левски“: хубаво ли е то, или не е? Филмът като филм добър ли е, среден ли е? Или дори отличен? За такава оценка има достатъчно критерии и зрителската реакция е само един от тях. Че в провинцията малкото пригодни за прожекции зали са били пълни, не говори за качеството на лентата, а за провала на културната ни политика в годините на прехода.

Естествено е, че в петдесетхилядния град еднократното показване на цветен български боевик с национален привкус ще е събитие!
След като отговорим на въпроса какъв филм правим, следва не по-малко важното питане: защо го правим? Някаква новост ли казваме с него, друг образ на героя ли предлагаме? Или осветляваме незнайни досега истини? „Дякон Левски“ не е просто изрезка от туристически гид и нескопосан опит за екшън, нито кривогледо намигане към Дан Браун, Мацини и европейското масонство. Не е дори собствен прочит на щрихи от националната история. Става дума за натрапчиво болно видение, на­хвърляно в незавършени сюжетни линии и осакатени портрети

Ако не друго, тази констатация поне автоматично обезсмисля въпроса защо е направен филмът. Следващата генерална питанка е дали и доколко в България имаме положителна практика в художественото превъплъщаване на национални личности, хеле пък герои? Традиционните „Записки по българските въстания“ на Шаралиев бяха успешни. „Демонът на империята“ (за Левски) на Вили Цанков е доста спорен въпреки актьорското съзвездие. Опити като „Песен за човека“ (за Вапцаров), пак на Шаралиев, или „Свобода или смърт“ (за Ботев) на Корабов са провал. Значи положителна традиция по-скоро нямаме. В някаква степен Максим Генчев върви и срещу тази логика.

Успешен филм за известни личности се прави обикновено в две посоки – като екшън или като детайлно възпроизводство. Кое от двете имаме пред себе си в лицето на „Дякон Левски“? Напълно съм убеден, че ако беше избрал един от двата подхода, авторът щеше да пожъне неминуем успех. Нищо че за екшъна щяха да го подиграват, ама куцо и сакато щеше да блее пред екрана в очакване на карловския Ван Дам

За възпроизводството, особено направено умно и със същия операторски размах, авторът можеше да стане малък национален герой. Особено ако ходеше да пропагандира из медиите със същия плам, с който сега обяснява, че е неразбран гений.

Практиката показва, че голямата начетеност обърква яснотата в посланията на хората на изкуството. Затова големите режисьори ползват сериозни експертни съветници и градят визия върху дълбока подготовка. Представете си колко интересно и полезно за тази нация би било някой да разкаже за човешкия образ на Левски, ама така, както гениално са го правили Захарий Стоянов или Обретенов. Защото те го наричат ловък като „шебек“, което сигурно е в пъти по-обидно за националпуританите от една псувня на майка. Освен това същите съвременници на Апостола ясно показват колко далеч е бил той от ортодоксално-восъчния образ, който крепим във витрината на ниското си национално самочувствие.

Колко смислено можеше да бъде образът на Левски да е платформа за един обективен разказ за отношенията между българи и турци в империята – разказ дързък, стойностен, съвременен, за който се иска познание, но и много кураж! Не на последно място новото платно за Левски можеше да е начин да (пре)осмислим нееднозначния ореол на мнозина народни герои, които за удобство поставяме под общ знаменател и в празниците, и в учебниците си. Вместо всички тези и много други възможности имаме полуграмотен, маниерен, актьорски безпомощен (с изключение на самия Генчев в бейски образ) и хаотичен опит за батално-философско платно.

Лудостта на твореца почти винаги носи някакъв чар освен ако не е гарнирана с посредственост. А в „Дякон Левски“, едва напуснал входната врата, полетът на артистичното въображение бързо те убеждава, че до края на филма няма да има клише, с което да не те залеят: момински бедра под еднакви нощници-изнасилване-черква; воинстващи деца в различни вери, градиращо етническо обобщение; лукави, гузни и пияни калугери; първокласник, пеещ адхок като младия Бениамино Джили; бутафорни сражения между български нинджи и парализирани заптиета; гърмящи на бавен каданс пистолети, от които не излиза поне дим; западен аристократ, пратен из джендемите в бял панталон да краде ценности, които визионерски нарича „артефакти“; турски и английски език на ниво ИЧС (някогашния Институт за чуждестранни студенти); мудни препратки към жития на светии; кунгфу имитации; безпомощно развенчаване на ключови възрожденци, обикалящи с бутафорни тенекиени ордени; непрестанен разговор с една октава по-високо, загатваща за повече патриотизъм.

Фактите, характерите и причинно-следствените връзки от националната история са подредени като в учебно лего за аутисти. На този фон някой и друг асфалтов път, цимент по калдъръма, влачена мазилка и други пропуски – с шекер да ги храниш. Не може да се сърдим на гражданина от съседния вход, че е възмутен. Напротив, естествено е. В тази държавица всеки е възпитан да се чувства правнук на Левски. Поне това, безплатно е. Възмущението на народа идва от факта, че филмът унищожава една вековна икона без да предлага друга на нейно място. Ни дете с децата, ни монах с калугерите, ни любим с даскалиците, двусмислено приет от своите…

Искаме или не, по въпроса за Левски не може да минем метър. „Пипайки“ Левски, човек трябва да е наясно, че се изправя срещу утвърден, идеализиран образ в съзнанието на деца и старци. А да вървиш срещу историческите мегаклишета в националното съзнание, е революция. И ако я правиш, е задължително новият образ да е поне толкова силен и многопластов като стария. Да го обясня простичко на г-н Генчев: ако пипаш Моцарт и Салиери, трябва да си примерно Форман (Милош Форман, гениален режисьор). Иначе разрушеното убива разрушителя.
Петър Стоянович

presa.bg