Чета Фридман вече доста години – текущи анализи, три книги, посветени и на Европа, годишни рамкови прогнози на агенция „Стратфор“. България отсъства устойчиво дори като име, да не говорим като фактор в неговите анализи. Трябва да можеш да четеш между редовете, за да предположиш какво мисли Фридман за нас и региона, който обитаваме – с някаква степен на достоверност, разбира се. През Студената война ние бяхме покорен обком на КПСС и периферия на съветската империя, която нямаше национални потребности извън желанието да изкрънка от Кремъл повече нефт срещу повече послушание. Същият компрадорски политически елит осиротя след 1989 г., когато Горбачов изиска въвеждане на международни правила на заплащане и затвори пазарите на бившия Съветски съюз (впоследствие – на Русия) за дъмпингов износ на втора ръка продукция с ниско качество. След 90-те години ние си причинихме сами на себе си доброволна вътрешна блокада на стратегическата си позиция като се разделихме на „русофили“ – наследници на слугинската компрадорска администрация на Кремъл в комунистическа България – и прозападно ориентиран частично нов елит, който виждаше – и продължава да гледа на България като на интегрална част от Европа и Запада. Членството ни в НАТО бе продукт на текуща слабост на Русия и препоръка на Кремъл към българската пета колона да приеме присъединяване към Атлантическия съюз и да очаква последващи инструкции. Пост-комунистите също твърдят, че са „за“ Европа, но тяхната Европа е малко различна от истинската. Това е Европа, която е безпомощен стратегически апендикс на възраждащата се Руска империя в условия, в които САЩ са напуснали Стария континент и са отменили ангажиментите си към неговата сигурност – нещо, което със сигурност не може да се случи. Стратегическият монопол над Евразия е недопустим и всички войни в Европа – от Наполеоновите, през световните и Студената, та чак до днешната мини-студена война по повод Украйна, са продукт на този жизнено важен приоритет – да се избегне хегемонизирането на Европа от една сила – Наполеонова Франция, Вторият и Третият Райх, СССР, Русия… Опасност за Европа в този план няма да има, но опасностите за България се множат. Свидетели сме на мащабна атака на руската пета колона срещу стратегическия избор на България от първото десетилетие на 21 век – членството в НАТО и ЕС – атака, която допълнително блокира и без това слабите съпротивителни сили на българската държава да дефинира и отстои своите национални интереси в една динамична международна среда. Стратегическата позиция на България е аморфна, тя отразява вътрешна взаимна блокада на ориентации в условия на разпадаща се държавност и мащабна интервенция на чужди сили в контрола над държавните институции чрез подставени политически фактори. Фридман не изглежда да допуска връщане на България в руска орбита – най-малкото защото Русия няма ресурс за подобно завоевание. Кремъл може да руши и да вреди, но не и пълноценно да контролира. Контекстът на анализите на „Стратфор“ може да се възприема преди всичко в една посока – постепенно свличане на България – заедно с други части на Балканите – към стратегическото влияние и перспективна хегемония на една възраждаща се нео-османска и ислямистка Турция. Степента на проникване на Анкара в българските институции и обществен живот към днешна дата е полуприкрита, но предстои тя да се разширява ако България остане в позицията на доброволно причиняваща си стратегическа импотентност и блокада страна. Днес ние нито сме ефективен член на НАТО и ЕС, нито имаме каквато и да е алтернатива на доброволно избраната ни принадлежност към Запада. Ако това не се промени, предстои ни безволево да продължим да се свличаме към подчинение на тези фактори, които най-непосредствено определят стратегическата идентичност на региона, към който принадлежим. Кои са те? Периферен интерес на европейските сили към нас, още по-периферен интерес на САЩ към нас, селективна и безскрупулна употреба на петата колона на Русия в полза на конюнктурни интереси на Кремъл и дългосрочно попадане под контрола Анкара в контекста на нейната стратегия за връщане в Европа. Като не може чрез пряко членство в ЕС (защото наред с другите препятствия, самата Анкара няма намерение да приема acquis communotaire, a се пазари за компромис между турско и европейско законодателство), тогава чрез постепенна стратегическа интеграция на Балканите и Кавказ към турската стратегическа сфера и стратегическо разширяване на турското влияние в Близкия изток. Никой няма да тръгне да се съпротивлява сериозно на експанзиращата стратегическа роля на Турция, след като самите страни – обект на тази експанзия нямат особено желание да я предотвратят. Босна, Косово, Албания и Македония изглеждат решени доброволно да приемат подобна опция. Но ключът е България. Тук все още е малко по-сложно. В публичното пространство могат да се чуят вдъхновени есета срещу нарастващото влияние на Анкара върху определени региони и върху българските институции чрез експанзията на ДПС. Но есето е философски жанр, а стратегията е политически и институционален жанр. Затова към днешна дата нямаме шансове да запазим самостойно стратегическо значение. Турция ще бъде нарастващ по значение стратегически фактор, който ще договаря някакви текущи баланси на влияние и контрол с Русия и с Европа върху България и Балканите. Нас няма да ни питат просто защото няма кого да питат. Може би имаме още малко време да реагираме на ситуацията: да определим стратегическата си идентичност, да засилим ролята си в партньорските институции, към които доброволно принадлежим и спокойно, но твърдо да се опитаме да поканим външните сили да напуснат разградения ни двор, който смятаме (дали?) отново да заградим. Тези сили, разбира се, няма да си тръгнат доброволно, но надеждата е, че срещу себе си вече ще имат организирана нация, а не разграбен от свои и чужди бантустан. Но да не бъдем толкова големи мечтатели – засега такава организирана нация не се очертава на хоризонта.

Огнян Минчев