Тия дни аз пробих най-накрая. Излязох на светло. Гръмнах.

Преди бях най-обикновен драскач – без слава, популярност и признание. Е, бях придобил някаква регионална и съвсем незначителна известност, но тя беше толкова скромна, че за нея не си струва труда да се говори въобще. Известността ми беше, така да се каже, като кихавицата на врабче, което е стояло на течение до някой комин на изоставена къща. Нищо и никаква. Бях се появявал в телевизии, бях писал разни статийки тук там, а също – макар че просто ме е срам да ви занимавам с това – бях изнасял тук там по някоя и друга публична реч. Мога с капка горчив реализъм да отчета, че на тези мои изяви никога не са се събирали и една десета от бройката слушатели на един Фики Стораро, да речем…пък да не говорим за свещения Азис. Не, не бях нищо повече от средна ръка полунеизвестен драскащ си за удоволствие пръдльо. Но това – до вчера. Завчера. Хм. Откак се случи това… просто съм загубил мярка за време и въобще не мога да кажа – кога точно аз се прочух! Може да е станало и преди седмица.

Та както си…

Сега, един момент, да се поклоня и да сваля шапка на тия читатели, които ще се подразнят и ще кажат: Пфу, тоя нещо се самоиронизира, а не вижда, че въобще няма място за ирония – всичко казано до тук си е точно така и даже – по-зле. Поклон вам – истински критици! Знам, че омразата ви е като бръснач, а справедливостта ви – като топор. Не жалите вие. Знам, че го правите за добро. И на майка си бихте отщипали месо с железни щипци – в името на истината. Лоша дума няма да спестите никому, а ако случайно сте в Кана Галилейска и Христос ви налее от току що направеното от него чудодейно вино – вие ще го съдите! За производство на вино от неупоменати в наредбата суровини. Тъй тъй.

Та аз бях нищожество, пишещо чат пат тук там горе долу туйцък онуйцък по нещичко за някоя дребна пара и за мен не знаеше дори Патрашкова. Хм, тя май знаеше, но хвала на Аллаха – тя знае всичко. Но едва ли пък Николета Лозанова беше чела нещо от мен или беше чувала нещо за мен. Ох, така е. Писател, какво да направи човек! Даже в един Биг Брадър като хората никога не биха те поканили, та да капне мед на сърцето на старите ти родители…
Но вече вече не е така, вече.

Защото писаха за мен. В най-четения български вестник. В най-любимия. В предпочитания. От българите. Тоя, който те отричат да четат. Но четат. И от него научават Вси-ч-ко. Възрастните дами – най-вече. Писаха за мен, о да. Във вестника, който дава ново то лице на българската нация. В тоя, от който българите се учат на ум и разум, на ред и красота, на новините и на старините, на морал и естетика. И поезия има в него. А кръстословицата му е величествена като Тадж Махал, а снимките му с разчекнати дами без одежди – безбройни като в Лувър!

Е, наистина – написаха на трийста или четиресет и пета страница. Не можах да запомня. Просто в радостната си възбуда забравих цифрите и даже – как се брои. Там някъде беше. В долния десен ъгъл. Каренце. Или по-скоро – правоъгълниче. Като покривчица на масата на злоядо джудже. Но пък – в Тоя Вестник оха, майнольо!

И там описваха моето представяне на ежегодния фестивал Алея на книгата – във Варна. Е – наистина – няма какво пък и аз толкова да претендирам за по-предна страница! При това в такъв величав вестник!

Та не виждам ли сам какво мижаво събитие… по какъв жалък и неатрактивен повод…?! Някакви книги, някакви Варни, някакви алеи! Я стига – прекалена суета ме гони, струва ми се, трябва да отида на психоаналитик! Е, не бива така – казвам си – егото ми ще ме убие! Та аз какво искам? Още малко ще поискам и да отразят на втора…или…не дай си Боже – на първа страница – в такъв Велик Вестник! някаква си алея на някакви си шибани книги?! Ах, какво нахалство…

Но все пак – трийста или петдесета – бяха ме отразили! И аз – незначителният драскач, вече блестях! Край на нищожността ми, край на затъмнението, край на неугледната полунеизвестност!

А в статията пишеше. Следното:

К. Т., писателят-графоман, събра десетина бабички на алеята на книгата във Варна. Той, за разлика от миналата година, когато се появи пиян залян, сега беше на еротична вълна. И разказа на отегчената си публика за преживяванията си в едно заведение тип пийп шоу. Писателят-графоман и бивш алкохолик си позволи и да псува – прочитайки свой разказ, в който героят му казва: Да ти е.а майката.

Е, това беше в общи линии статията. Не дълга. По-скоро, бих казал – средна, клоняща към късичка. Скромна, но някак – доста стегната, кокетна статийка, с настроение, енергична, ясна…Ами – харесва ми. Не съм съгласен с всичко в нея, принципно дори ми се струва, че авторът в някои твърдения малко е преувеличил, за да ме изтъкне излишно… Но – все пак – ярка статия! Силна…

И то – в такъв вестник! О, в Такъв Вестник!

Да, казвам ви… Казвам ви! – край на мрачното бродене из сенките! Да живее светлината! Аз вече съм известен и знаменит! Най-харесваният, най-четеният от всички българи вестник, техният печатен флагман (или как се казваше – глафман?) ме отрази! Описа ме!

Даде ме на публиката и ме извади от тъмницата на неизвестността!

Та сега, мисля си, дали няма и Азис даже да научи за мен? И някой друг велик българин? От върховете… Там, братя и сестри, четат, четат…

Ах, как се надявам…

Калин Терзийски

offnews.bg