Господин Сидеров, днес сутринта плаках заради вас. Разревах се от мъка, докато гледах поредната ви евтина постановка. Обзе ме и ярост, че отново ме е нямало, когато вас ви има. Нямаше ме в България няколко дни. Бях в Москва, където, ако отидете, ще се изгубите от лицето на света като сопол, отнесен от подранилата там зима. Друг мащаб, друг климат и много по-богати и гениални от вас клоуни, които отдавна са превзели цирка. Колкото и да любите Русия, ако тръгнете да се разхождате там, ще ви сгази един пост-комунистически червен танк, пълен с идиоти, които носят каски, само защото в следващите пет минути това ще е модерно.

Там, в Русия, Москва, попаднах на парти в дома на Зураб Церетели. Човек, който изглежда като доста да си е продавал гъза, също като вас, за много пари, но пък който, за моя изненада, се оказа гениален художник. Стените на къщата му бяха пълни с негови картини, а дворът му с огромни монументи на Путин и други подобни кралици на красотата.

Картините му, които той не продава, само отвреме навреме подарява, бяха абсолютен контрапункт на бронзовите му, позлатени принципи, които гонят небето и добрия вкус до дупка.

Гениален наивист е Зураб. Стоях в дома му и сравнявах огромните му изсрани из цяла Москва апокалиптични лайна с рисунките по стените му, по завесите му, по салфетки, навсякъде, където се сетите. Той рисува, докато говори с вас на масата… Рисува върху, каквото му падне и го прави добре. Седейки там, премерих лошото и доброто, и му простих, защото е истински артист. А на вас, господин Сидеров, няма как да ви простя. Защото освен да ме разплачете, нищо друго красиво не сте създал.

Москва обаче не вярва на сълзи и сигурно затова се разплаках чак, когато се прибрах вкъщи, въпреки че още, докато бях там, изгледах дрисливия ви напън да присъствате в живота ми. А, през времето, в което се прибирах, както винаги, нямах търпение да кацна на българска земя и да чуя българска реч.

Нямах търпение олигофрен зад мен на паспортната проверка да предупреждава жена си, както мутра заплашва длъжниците си, да е сложила масата, докато се прибере. Друг такъв да си бърка в гъза и нервно под носа си да проклина чужденеца пред него, че е черен, бавен и на всичкото отгоре дебел. Безумно красива жена да се прибира от Дубай, а зад нея гениален математик да я оглежда отгоре до долу и нетърпеливо да чака да се прибере вкъщи, че да напълни ръката си с нея.

Възрастен мъж и любовницата му да чакат на различни опашки да влезнат в България, докато си намигат доволно и протъркано. Отрудени хора да чакат да прегърнат майка си. И прости туристи като мен с нетърпение да искат да тръгнат да се прибират по скапаното Цариградско шосе, ремонтирано повече от лицето на скапаната Ни Лозанова, към къщи.

Нямах търпение, защото ми е добре да знам, че не съм бездомник. Защото си обичам страната. Обаче в нашата родина безнаказано вилнее един луд, който дори не е луд. И това ме натоварва жестоко. Защото чудовища правим от пластелин от малки и това вече не ни забавлява, нито плаши. Да си зациклил на пън й се вика на вашата диагноза, Сидеров. Колкото и да циклиш, нищо там няма да порасте, защото всичко е отдавна отсечено.

Една комерсиална издънка. Която не бих и наплюла дори. Това сте вие, господин Волен. Изтърсакът на съвременната простотия. Не може, Волене, да ни биеш шамари, да ни подритваш, да ни пращаш проверки, защото нещо не си си доспал или, защото напоследък нещо не те отразяват много медиите.

Не може, бате, да ни тормозиш, заплашваш, да ни лъхаш на говна. Не може да си правиш, каквото си искаш, защото не си си у вас. Ти си някъде другаде. Живееш в пародия, в пръдня, която вещае лайно. В кенеф, който помни всичките си посетители. Отдавна не живееш в страната ми, Волене. Живееш в гащите на една мърла. Ти си гангрената на един паралелен свят, за който като се сетя ми става тъжно и плача.

Не искам да ми ходиш по улиците, да ми дишаш от въздуха, да ми ядеш от храната, да ми късаш нервите. Не може да си правиш, каквото ти хрумне, пич. Но това ще го разбереш чак, когато видиш как порасналото ти дете го е гнус да те настъпи дори.

Яж лайна, умри в мъки. Каквото щеш – само гледай да е у вас!

Мария Маркова-Марчела
lentata.com