Април 2006 г. Късно вечерта на 7 април 2006 г. на магистрала „Тракия“ край Пазарджик автомобилът на Волен Сидеров бива изтласкан към мантинелата от друг автомобил, завърта се и спира. Спира и вторият автомобил. В колата се оказват студентът по международни икономически отношения в Англия Явор Доков и дядо му Димитър. Опасявайки се от атентат и „за да предотврати опит за бягство от страна на блъсналия ги автомобил“, шофьорът на депутата Сидеров, Любомир Бакърджиев, удря другия шофьор и пука гумите на автомобила му.
Февруари 2010 г. Волен Сидеров вдига скандал в самолет на „Луфтханза“. Германският специализиран сайт за полицейски новини Polizeipresse.de публикува официално съобщение, в което твърди, че по време на полет от София за Франкфрут „53-годишният видимо пиян пътник е буйствал и е отказал да изпълни нарежданията на персонала“. Наближавайки града, капитанът на самолета съобщава на летищните власти, че вози неуправляем пътник. След кацането във Франкфурт към самолета са изпратени няколко полицейски патрула. От екипажа полицаите научават, че през цялото време на полета Сидеров не изпълнявал указанията, отказвал да закопчае предпазния си колан, не искал да седне на мястото си, дори нахлул в бордовата кухня.
Януари 2014 г. Сидеров и още 11 депутати се качват на самолета на „България еър“ за Варна, за да участват на следващия ден в протест, организиран от „Атака“. Демонстрацията е срещу областния управител Иван Великов, върнал решението на общинския съвет за преименуване на 215 местности с турски имена. На борда парламентарната група заема 6 съседни двойни седалки и започва шумно да се забавлява. Като тартор Сидеров поддържа настоението, стоейки прав на пътеката по средата. Седящата в съседство дипломатическа служителка Стефани Дюмортие (аташе по въпросите на сътрудничеството в областта на френския език в представителството във Варна на Френския институт в България) прави жест на възмущение и си слага слушалки. Сидеров се вбесява, започва агресивно да я разпитва, размахва депутатската си карта, иска й документите. Персоналът потушава напрежението, като премества французойката на друго място. Пътникът Димитър Бахнев нарича Сидеров „простак“. Скандалът се подновява в автобуса от самолета до терминала. Лидерът на „Атака“ и компанията му скачат на бой срещу Бахнев, саморазправата е прекратена от летищни служители по сигурността, после разправията продължава и на самата аерогара. Сидеров отрича, но според прокуратурата в мелето от удар на депутата е пострадал и полицаят Костадин Колев…
Октомври 2015 г. То беше близко до ума, че в навечерието на изборите предстои пореден хулигански етюд, но все пак не се знаеше дали представлението ще бъде изнесено на някоя магистрала или ще се изиграе в самолет. След раждането на сина му обаче, на Волен Сидеров очевидно не му се пътува – обстоятелство, което обяснява защо само за две седмици предпочете да вилнее по столичния булевард „Г.С.Раковски“. При това не къде да е, а в близост до НАТФИЗ и в самата сграда на театралната академия, където впрочем е и най-подходящото място за упражняване на актьорския му талант.
Е, талант е силно казано, доколкото лидерът на „Атака“ не проявява кой знае какво въображение в образа на „лошо момче“ и като такъв отдавна е додеял на публиката. Но тъкмо това е най-любопитното – с еднотипните си номера той хем им е омръзнал до краен предел, хем зрителите продължават да се изненадват, потрисат и възмущават. Въпреки че е такъв, какъвто беше и вчера, и онзи ден, т.е. е пред очите ни през всичките десет години, в които неизменно присъства в парламента, Волен все успява да фокусира вниманието върху себе си в точния момент, за да изпълни възложената му роля.
На пръв поглед изглежда, че се е самозабравил до степен на пълно опиянение от властта, парите и усещането за безнаказаност, натрапвайки се агресивно и дори с риск да усъмни в психическата си стабилност. За целта спорадично налита на бой и сипе обиди, от които би се изчервил даже Данко Хаирсъзина, чат-пат нахлува в редакции, удря и по някой полицай, крещи истерично. По едно време ходеше демонстративно препасан с пистолет, но винаги, абсолютно винаги, успяваше да се измъкне. Нещо повече, безобразията му бяха насърчавани и поощрявани. Беше ухажван, подкрепата му – високо оценявана, а в критични моменти получаваше здраво медийно рамо. По една очевидна причина: в „Атака“, която е продукт на политическия инженеринг, бяха инвестирани дългогодишни усилия и средства, пък и самият Сидеров се доказа като отличен играч в полза на статуквото.
В случая припомнянето на биографията му ще е от полза:
Първо беше седесар и главен редактор на в. „Демокрация“, където пишеше, че „вече не може с пряка пропаганда, менторски и дидактично да се печелят читатели“. Сетне бъдещият борец срещу мафията стана пресаташе на „Топенерджи“ (тогава дружеството, създадено по идея на Андрей Луканов, беше в системата на „Мултигруп“, а Илия Павлов още не бе написал фундаменталната си статия от 1995 г., в която призоваваше гущерът да си откъсне опашката). През 2001 г. се превърна в царист и се опита да оглави ямболската листа на НДСВ, но след като отпадна, се превърна в яростен критик на Симеон Сакскобургготски. Междувременно написа статии и книги за „световния еврейски заговор“и направи заявка за самостоятелна политическа кариера.
Истинският му скок в политиката датира от есента на 2003 г., когато се снима на плакати, от които гледа мрачно под призива „Чистка!“. Тогава Сидеров се пробва като кандидат за кмет на София от земеделската партия на Яне Янев. Янев пък след две години стана коалиционен партньор на ОДС, после – съосновател на партия „Ред, законност и справедливост“, след което противник, а накрая съюзник на ГЕРБ. В момента е съветник на Бойко Борисов…
Но да продължим нататък:
През април 2005 г. Сидеров основа „Атака“ и оформи едноименна коалиция с крайнолевия Патриотичен съюз „Защита“ и още по-крайнолевия кръг „Нова зора“. На парламентарните избори през юни същата година контролирано обра протестния вот и имитира звучна плесница срещу „оядената политическа класа“. Помогна и на „врага“ ДПС, преял с власт по време на „царското“ управление, да подкара под строй ромите и традиционния си електорат. Още на следващата година мобилизира и колебаещите се гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на „Фюрера“ да стане президент. Така, случайно или не, улесни Георги Първанов да спечели втори мандат.
С това обаче обратите не приключиха:
През септември 2007 г. „Атака“ откри предизборната си кампания за местните избори в Зала 1 на НДК. 3200 елегантни мъже и жени кротко седяха на плюшените столове. С хубави костюми бяха и Волен Сидеров, и кандидатът на „Атака“ за столичен кмет „архонт“ Слави Бинев. Когато бившият собственик на чалга кръчми демонстративно пукна на сцената огромен червен балон с лика на Бойко Борисов, олицетворяващ „БСП и Б отбора й ГЕРБ“, всички изръкопляскаха.
Хубаво, само дето изръкопляскването не попречи от лятото на 2009 г. „Атака“ да се закълне във вярност на спечелилата изборите „дясноцентристка“ партия ГЕРБ. А и преди това ДПС я подпомогна с фразата на лидера си Ахмед Доган: „Аз разпределям порциите, аз съм властта.“ Точно тя трасира поредния възход на електорално оклюмалата се по него време националистическа партия и придаде липсващата дотогава плътност на ГЕРБ като приемлива алтернатива на тройната коалиция.
Верността обаче продължи до пролетта на 2012-а, когато 11 депутати от партията бяха отмъкнати, при това с добавена стойност – парите от държавната субсидия за парламентарно представена партия ги последваха с приета законова поправка. Въпреки че междувременно „Атака“ се постара – поиска забрана на новините на турски език и импийчмънт на президента Първанов (есента на 2009-а), а нейни членове и симпатизанти запалиха молитвени килимчета пред софийската джамия (пролетта на 2011-а), рейтингът й отново клюмна сериозно.
В края на 2012 г. партията на Сидеров вече събираше подкрепа от едва 3.8%. През януари 2013 г. тя спада до 1.2%. Никой не й предвещаваше светло бъдеще, но пък точно тогава избухнаха февруарските протести и възкресиха водача на атакистите за нов живот като народен трибун. Телевизиите започнаха да го показват от сутрин до вечер. Много ясно защо – за да канализира гнева, като в замяна трупа дивиденти за себе си с популистки дъвки за пенсии от 500 и минимални заплати от по хиляда лева.
В крайна сметка Волен Сидеров си изигра добре картите и получи повече от това, което вероятно си е въобразявал: на 12 май 2013 г. за партията на Сидеров гласуваха 258 000 души, а „Атака” допълнително си вдигна цената, взимайки за заложник парламентарното мнозинство. До момента, в който се появиха първите двама отцепници от ГЕРБ, които да гарантират кворума в предишното Народно събрание, а на хоризонта започнаха все по-ясно да се открояват нови популистки силуети, Сидеров си живееше безметежно, без страх, че скоро ще бъде избутан от сцената.
През 2014 г. вече изглеждаше, че „Атака“ и нейният лидер постепенно ще бъдат контролирано изведени в опозиция. И е факт , че в сегашния парламент Волен не само се кротна, но дори направи услуга на мнозинството да подкрепи т.нар.съдебна реформа в орязания от ДПС вариант. Покрай това обаче градусът на възмущението също спадна рязко, което явно притесни статуквото, та се наложи отново да използва номерата на Волен…
Развилняването две седмици преди изборите обаче е толкова плосък опит за отклоняване на вниманието, че е наистина изумително с каква лекота публиката пак беше излъгана. Изведнъж нахлуването на Сидеров в НАТФИЗ с миманс от още 10 души се превърна в основен дневен ред на държавата, все едно никога не сме били свидетели на елементарната взаимоизгодна сделка между статуквото и неговия „опонент“. На късопаметност ли се дължи това или на чиста глупост, не мога да преценя. Но поне едно е сигурно – щом години наред успява да ни заблуди, значи Сидеров не само има правото да нахлува в НАТФИЗ, а и задължението да преподава на класовете по актьорско майсторство!
Шегувам се, разбира се, но не съвсем. Рожденият ден на Деница Гаджева наближава, а това е сериозно събитие, понеже за рождените й дни Волен Сидеров я води на луксозни почивки. Така например през декември 2012 г. двамата си направиха романтичен воаяж в един от най-скъпите хотели в Париж, където отсядат арабски шейхове и петролни магнати. За едноседмичния си престой в „Льо Мюрис“ Сидеров плати 14 808 евро. Година по-късно двамата се забавляваха и в суперскъпия хотел в центъра на Париж „Четири сезона Джордж Пети” срещу 15 000 евро, както и в кубинския курорт „Варадеро“. Като се има предвид, че Деница скоро роди син на Волен, може да се предположи, че тазгодишният воаяж ще глътне поне двойно повече пари и затова сега Сидеров трескаво ги заработва.
Впрочем никак няма да се учудя, ако маймунджилъците продължат още 18 години – докато Волен младши навърши пълнолетие. Стига баща му да е във форма, не би трябвало да има проблем, понеже все ще се намери кой да повярва. И в двата смисъла на думата – да повярва, като гласува за него, и да му повярва, като се възмущава от него. А това е най-важното. Както пише Станиславски в „Работата на актьора над себе си“: „Всичко на сцената трябва да бъде убедително и за самия артист, и за зрителя. Всеки момент от пребиваването ни на сцената трябва да бъде утвърден от вярата в истинността на преживяваното чувство и в истинността на извършващите се действия.“
Самият Сидеров навремето е казал същото, само че в стихосбирка. И съвсем правилно я е озаглавил „Автобиография“:
Има пластелин.
Има властелин.
Играта продължава.
Играта на държава.
Любослава Русева
reduta.bg