И в трагедията някои не могат да се отърсят от неприличието.
А повече от неприличие е да свързваш в едно жертвите в Париж и сватбата си – както е направил външния министър Даниел Митов. Отмени я тихомълком, по дяволите, не ни занимавай с показното си страдание: „Сватба днес няма да има… Не е време за сватби… Време е за работа… Време е да скъсаме с илюзиите и да извоюваме една сигурна Европа…“. Интересно, какви илюзии е хранил досега Митов – и какви са пределите на неговата инфантилна наивност?

***
Сега пак ли ще има „Марш на Свободата“, както за онези диваци от „Шарли Ебдо“? Варварската им същност тия дни пак изплува от мръснишките им гаври със сваления руски самолет.  Удивителен е, наистина, начинът, по който се разпилява колективната съпричастност – доколкото е останала.
И доколкото е истинска.

***
Най-важното е друго: наясно ли сме с корените на Злото.
Кой подхрани Злото – и как?
Направете шествие, за да ви отговорят на този въпрос.
***
Ако нашите политици искат Историята да ги запомни, нека проумеят най-сетне, че Войната е започнала – и да се държат като по време на война.
***
/Фрагменти от текст, публикуван на 13 януари 2015 година./

НИЕ СМЕ ШАРЛИ/МУСТАФА
Сега всички са Шарлита, уж.
Обаче ни се вижда невъзможно да произнесем „Аз съм Мустафа“ – Мустафа Кьосов от село Юруково, Якорудско, който загина при атентата в Сарафово.
Да кажем „Аз съм Мустафа“ ни се вижда направо неприлично, и пет шарлита няма да се затътрят в марш за този клетник.
Да не говорим, че навремето министър от правителството на Бойко сбърка името му, когато изпрати постното си съболезнователно писмо до близките му.

***
Сега никой няма да сбърка Шарли, всички са шарлита.
Папагалското в природата ни пролича отново.
Усърдно демонстрираме скръб по хора, които са на хиляди километри от нас, понеже това е фалшива скръб – но за нещо, което е под носа ни, нямаме смелост.
И след Сарафово по-свидни ни бяха загиналите евреи, отколкото нашия човечец от Юруково.

***
Хайде, да не сме толкова екзалтирани, а да изтрезнеем и да видим, къде се намираме.
То е ясно –в прицела на Врага.
Въпрос на време е да го усетим.

***
Ние сме Шарли – обаче изобщо не е ясно, кои са въпросните „ние“. За папагалите от медиите, особено от телевизиите, е ясно, те са там – в кюпа. Някои от телевизионни репортери бяха толкова въодушевени, че сякаш изпитваха сексуален екстаз.
Обаче дали има шарлита в Бисер, Аспарухово или Мизия?
Дълбоко се съмнявам. И не защото съвсем наскоро също бяха жертви на едно не по-малко зловещо насилие – а това при всяко положение ги е направило по-състрадателни от ония, които поднасяха цветя пред френското посолство. А заради друго – защото със сигурност по-добре проумяват разбирането на Дейвид Брукс от „Ню Йорк таймс“, който се оказа един от малкото трезви гласове в олелията – и написа, че е прекалено дръзко да се осмиват религиозните вярвания на другите, различните от нас.

***
А и „Маршът на свободата“ нищо не казва на обикновените мюсюлмани, които не могат да проумеят, какви са пределите на верското неприличие, продуцирано от „Шарли Ебдо“.

***
И накрая „лидерите“ измислиха, че трябвало да се затегне контрола по границите. Толкова са били поразени от фалшивата си скръб, че не си дават сметка, какви глупости говорят.  Парижките терористи са си френски граждани, такива бяха и някои от атентаторите срещу лондонското метро.
В безсилието си „лидерите“ стигат до опростачаване на съдбовни катаклизми.
Сериозни автори вече наричат Лондон „Кандахар на Темза“.

***
А пък нашият Вигенин пак изкиха една смешка: Франция била наказана, защото си позволила да бъде свободна.
Това е направо оскърбително твърдение.
Волностите на журналистите от „Шарли Ебдо“ не могат да бъдат синоним на френската свобода, нещо повече – те ни предизвикват да потърсим отговора на въпроса, какви са пределите на свободното слово.
Не е възможно в страната ти да има пет милиона мюсюлмани, а ти да оварваряваш безнаказана техния Пророк.
Това е все едно да рисуваш Христос не на кръста, а на стриптийзьорски пилон.
Давам си сметка, че дори изричането на подобно нещо вече е отвъд границите на добрия вкус, и моля за извинение.

***
Да се твърди, че единствено варварите-терористи се обиждали от карикатурите на френското списание също е нечувано предизвикателство към мюсюлманския свят.
Това е зловеща подмяна, която изобщо не може да обясни кръвожадността им.
И “Марша на свободата“ може да бъде видян като акт на една подмяна, за която обикновените хора едва ли са си давали сметка.
„Лидерите“ им дължат други обяснения – например, с какви свои действия поддържат хранителната среда на тероризма.

***
Тия дни, покрай юбилея на Петър Увалиев, се спомних нещо, което той споделя навремето пред Бригита Йосифова: авторитетно германско издание отказва да публикува материал за Георги Марков, понеже в него се говори за „убийство“.
Юристите на изданието преценяват, че след като няма категорични доказателства за това /няма ги и досега, въпреки че издигнаха паметник на Марков/, материалът не може да бъде публикуван.
И това – заради една дума.
Обаче дълги години сатиричната касапница на „Шарли Ебдо“ по някакъв странен начин бе амнистирана.
Това са предизвикателства, корто сякаш нарочно са продуцирани, така започва да си мисли човек.

***
Не е достатъчно да сме Шарлита.
А да се вгледаме напред – какво ни очаква там, в Бъдното.
Защото, колкото и да сме малки и нищожни, и послушни – вървим ръка за ръка с чорбаджиите си и бурята никак няма да ни отмине.
Страхувам се обаче, че ще се задоволим да казваме „Аз съм Шарли“, и толкова – да не говорим, че само по себе си това не е никак мъдро.

***
Корицата на новия брой на списанието представяла следния шарж: от един гроб стърчал гигантски среден пръст.
Към кого е насочен този пръст?
Към терористите?
Или към верски и етнически различния?
Среден пръст към всичко – това ли е Знакът на Новата Солидарност?

***
Врякахме за „Арабската пролет“ – помните, колко телешки възторг се изля от телевизионните екрани, помните, как се пенеха никакви момченца – стахановци на изкуствения възторг.
И?
Някои кални пръски от „Арабската пролет“ вече стигнаха чак до циганската махала в Пазарджик.
Но ние пак се правим, че и това не съществува.

***
На 20 април 2003 година, с телевизионен мост от Вашингтон, разговарях с Питър Бъргън, един от най-авторитетните американски експерти по въпросите на тероризма.
Той се беше срещал и правил първото телевизионно интервю за Си Ен Ен с Осама Бен Ладен в Източен Афганистан.
Бъргън нарича тероризмът „асиметрична работа“: поставяш бомба за 3 хиляди долара и щетите са за половин милиард долара.
За тази асиметричност си мислех след атентатите в Париж…
А, всъщност, за средния пръст насочен към всичко.

***
В същото интервю Бъргън спомена, че до 1993 година „Ал Кайда“ е имала представителство в Бруклин, Ню Йорк.
Стана дума и за по-големия брат на Бен Ладен – Салем, който е бил стар приятел на семейство Буш.
И за една наивност също стана дума.
В своя книга Бъргън цитира един прелюбопитен факт: според американската статистика, до началото на месец август 2001 година опасността един американец да бъде ухапан от змия е била по-голяма от терористичната опасност.
От тази наивност светът и досега не се е отърсил.
***
А и най-съдбоносната ни наивност – коя е хранителната среда на тероризма – знаем ли всъщност?
***

Кеворк Кеворкян

facebook.com