Когато подготвях втора част на книгата си „100 от най-популярните личности на Варна“ попаднах на текст, който съм писал преди 5 години. За съжаление той е актуален и днес, защото няма промяна в провинциалното мислене на част от варненските творци. И на така наречените интелектуалци, които се борят за титлата „Кой е по по-най във Варна“. Споделям личното си мнение без да претендирам за изчерпателност: Може ли в морската ни столица да има двама изкуствоведи, които си подливат вода? Може ли да имаме трима-четирима изявени шоумени и водещи на програми, които се мразят? Може ли да имаме само двама поети, /Валери Станков и Елица Виденова/, които се радват на национално признание? Може ли да имаме само Калуди Калудов, Арсений Арсов и Даниела Димова на оперната сцена? Защо талантливи млади актьори напускат Варненския драматичен театър и отиват в София? Защо го няма новият Михаил Мутафов, защо не се появи новата Катя Динева? Къде са наследниците на постановчиците Кузман Попов и Константин Илиев, на откривателя на таланти и композитор Доно Цветков? Няма ги. Защото това е реалността във Варна. Защото не се раждат таланти или ако се раждат отиват в София или ги смачкват. Защото нямаме духа на Бургас и Пловдив. Защото интелектуалците ни си завиждат и се мразят. Ето откъс от текста, който съм писал преди 5 години:

„Какво даде Варна за тези 20 години „преход“ на България, като значими произведения, творци и постижения. Ще започна с изкуствата – опера, театър, кино, балет, живопис. В операта имаме Калуди Калудов – талант от световна величина, доказал се на сцените в Европа. В театъра само Мариус Куркински е явление, което радва многобройните си почитатели и накара софиянци да признаят величината му. Но ако Мариус беше останал във Варна, едва ли щеше да напълни залата на ФК – варненци оценяват таланта, ако пробие в София. Такъв е случаят с Кръстьо Лафазанов и Христо Гърбов прекрасни комици, който се наложиха в столицата, но затънаха в блатото на халтурата. В киното за 20 години Варна освен Михаил Мутафов няма изявен актьор, режисьор или автор на музика. В балета е само Екатерина Чешмеджиева, която не намери достоен наследник. Същото важи за художниците ни Милко Божков, Георги Лечев, Стоимен Стоилов /той отдавна живее във Виена/ и Ванко Урумов. В поезията според мен само Валери Станков е национално известен поет, в прозата е големият писател Атанас Липчев. Не омаловажавам труда на варненските творци – сред тях има безспорни таланти, като Вера Стойкова, Дияна Цолевска, Стоян Радев, Веселина Михалкова, Галин Гинев, Биляна Стоева, Даниела Викторова и др. За съжаление или не, те остават популярни и ценени само на местно ниво. А всъщност кой е решил, че един творец е значим само ако е пробил в София или чужбина? Това е провинциалното ни мислене – а снобизма, еснафщината, завистта са завладели творците на Варна, които не искат да признаят постиженията на колегите си. Няма нужда да изброявам имена на творци, на които завиждат и слагат прът в колелото на таланта. Завистта и снобизма убиват таланта, карат го да се затвори в себе си, творците се делят на групички и това са част от причините да нямаме национално доказани имена.“

За успокоение на варненските таланти ще цитирам по памет големия ни композитор Панчо Владигеров, който казва, че ако талантливият творец притежава нужния характер нищо не може да го спре да се реализира. Когато правих поредицата „Мениджърите на Варна“ и интервюирах над 100 варненски бизнесмени на въпроса „С какво не можахте да се преборите през годините?“, по-голяма част от тях ми отговориха – завистта. Споделиха ми, че тя е дълбоко вкоренена в хората, не може да се лекува и българите умеем да обезличаваме успехите на другите.
А след 5 години отново мога да попитам: Каква културна столица на Европа щяхме да ставаме, когато творците ни са затънали в завист и интриги? Нека първо разширим кръгозора си и бъдем по-широкоскроени, нека се научим да се радваме на успехите на другите и тогава да мислим за Европа.

Иво Югов