Варна имаше реномето на едва ли не най-хубавия, най-уважавания, най-елитния, най-красивия и най-желания град в България. Дори приятелите от София ми завиждаха, че съм от морската столица и винаги, когато идваха на гости, изразяваха възхищението си. Прекрасното Черно море, необятната Морска градина, страхотните заведения, елитните курорти, младите хора, висшите учебни заведения, древната история, красивия център… всичко това правеше Варна един уникален град.

Всеки, който дойдеше тук юни, юли, август и дори септември, задължително си прекарваше страхотно и си тръгваше пълен с много спомени. Приказката, че „зимата Варна е 350 хил., а лятото е милион и 300 хил.“ дори да беше преувеличена, не беше с много. Тази варненска идилия продължи някъде до средата на миналото десетилетие.

Упадъкът започна през 2009-та, когато осезаемо видях, че Варна започва да запада. Така се случи, че в началото на същата година имах работа в Бургас, който по онова време не можеше да се сравнява с голямата Варна. Само две-три години по-късно, през 2012-та година, Бургас тотално беше изпреварил Варна във всяко едно отношение. Толкова голямо и рязко беше падението на родния ми град.

Варна винаги е имала своите проблеми, разбира се, но това, което се случваше с града в периода от 2007-2014 г., беше трагично. Просто защото не се случваше нищо. Улиците заприличаха на офроуд трасета. Тротоарите бяха заличени. Уличните кучета плъзнаха навсякъде. Морската градина беше оставена на произвола на съдбата. Нощният живот секна. Центърът заприлича на изоставен селски площад. Културният живот просто спря. Дори лятото във Варна нямаше никого. Икономически нещата станаха дори още по-зле – цените се вдигаха, а заплатите бяха в пъти по-ниски от тези в София. Цялостното настроение на варненци спадна до абсолютния минимум. Въобще – целият град буквално спря. Нищо не се движеше и нищо не се случваше.

Най-страшното беше, че почти всички млади хора, които познавах, просто си заминаха. А малкото, които останаха, също като града, бяха като уловени в кехлибар – застинали във времето. Всяка година се връщах по поне 3 пъти и всеки път, когато се срещах с тях – абсолютно нищо в живота им не се беше променило от последния път, в който ги оставих. Но това не беше само при моите приятели и познати – това беше пандемия.

Дори премиерът започна да нарича Варна „село“, а на политиците сякаш вече не им пукаше за съществуването на забравения от Бога град. Само за няколко години цялостното реноме на Варна се срина. Ако преди, когато кажех от къде съм, будех завистливи погледи, то вече ми отговаряха със заядливи коментари от типа на: „Хахаха, от провинцията, а?“, „Ааа, зат‘ва говориш толкова мИеко, ех, варнИнска му работъ!“, „И, Варна ли? И баба знае, че в Бургас е много по-яко!“ и много други.

Положението беше зле и неслучайно през 2013-та година, от цяла България – на протести излязоха най-много варненци. За да свалят дългогодишния кмет, по улиците се стекоха стотици хиляди хора. Въпреки че медиите говореха само за София, съотношението жители-излезли на протест между двата града беше многократно по-високо във Варна. Гражданите на Морската столица се вдигнаха на бунт, защото им беше омръзнало страхотния им град да бъде смазван и тъпкан.

И така, след дълга епопея, многократни протести, самозапалването на Пламен Горанов, сблъсъци с полицията и много други, Варна постигна своето и новият кмет беше избран. Но най-вече, който и да беше този нов кмет, той знаеше, че вече просто не може да си позволи да седи със скръстени ръце и да се подиграва с варненци, които толкова дълги години бяха оставени на произвола на съдбата.

И прогресът (или по-скоро – опитите за оправяне на щетите и връщането към славното минало) на Варна отново започна. Все още е рано да се каже какво е управлението на сегашния кмет, но резултатите вече са повече от видими. Основните булеварди на града отново бяха изцяло обновени. Морската градина и центърът бяха ремонтирани и сякаш станаха по-красиви и подредени от всякога. Плажната ивица започна да придобива по-приятен вид, а чалготеките намаляха за сметка на алтернативните заведения, направени с вкус.

Но най-вече – градът сякаш започна да се буди от зимен сън и времето отново тръгна. Младите хора, които заминаха, започнаха да се връщат по-често. Тези, които останаха – хванаха живота си в ръце. Започнаха да се появяват нови работни места, а заплатите да се повишават. В града се появиха млади преприемачи, нови стартъпи – зароди се атмосфера на предприемачество и нови бизнес модели. Културният живот – театър, изложби, събития, танцови спектакли, фестивали, отново започнаха да се състоят. Въобще, Варна сякаш започна малко и постепенно да се надига от мъртвите.

Няма да забравя лятото на 2015-та година, когато за първи път от поне 10 години Варна ми се стори толкова жива, толкова пълна с живот. През август, по време на празника на града, никога до сега не бях виждал такива тълпи и такова множество от хора. Особено впечатление ми направи един ден, когато осъмнах на плажа и тръгнах да се прибирам в 5:30 сутринта. Е, тогава на Севастопол и центъра имаше повече хора, отколкото има в обикновен делничен следобед на цялата софийска „Витошка“. Невероятната атмосфера на Варна започна малко по малко да се възвръща.

Разбира се, градът все още има своите проблеми. Варненци, все още с горчив вкус в устата, са по-мнителни и предубедени към управляващите от всякога. В самия град пак се правят абсурдни неща, като например новите велоалеи. В Морската градина все още влизат коли. Плочките на центъра пак са започнали да се напукват. Севастопол стана по-грозен и от преди. Всички пари и проекти се концентрират върху центъра, а много малко отиват в крайните квартали, където всъщност живеят повечето варненци.

Проблемите и нещата за оправяне във Варна са много. Управата на града има още да се старае, за да върне предишното състояние и слава на прекрасната Варна, а какво остава да я надмине. Все още се взимат много абсурдни решения, които не се харесват на гражданите. Все още се усвояват пари за нефункционални и безсмислени проекти, за сметка на такива, които са наистина необходими. Критиките са много и могат да се правят още много. Но въпреки всичко – Варна сякаш отново е поела по правилния път. И малко по-малко започна да се надига към живота и да разперва криле, за да може един ден отново да стане перлата на българското Черноморие.

Димитър Панайотов

kmeta.bg