Замерян с обиди (на които той отвръщаше злостно), осмиван от големите медии, обект на шеги и закачки, подценяван непрекъснато, Тръмп всъщност е кандидат на републиканците за президент на САЩ. Добри дошли в новата предизборна реалност. Снощи той грабна победата в първичните избори в Индиана, основният опонент Тед Круз се отказа, ситуацията за партийния конгрес в Кливланд изглежда по-скоро ясна – ще бъде Тръмп, ще бъде кандидат. Става интересно.

За първи път, ако историческата справка на греши, в битката за президент ще се появят двама души (ако предположим, че това са Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп) които са повече недолюбвани, отколкото харесвани. Битката на нежеланите се задава зад ъгъла, ще бъде ожесточено шоу, медийните рейтинги удрят невиждани висини, забавление за масите, ура.

Какво всъщност значи евентуалната номинация на Тръмп и кой „допусна“ това да се случи? Преди няколко дни, когато crème de la crème елитът на Америка (медийни звезди, шоубиз звезди, бизнес звезди и просто звезди) се събра на традиционната вечеря на журналистите към Белия дом, т.нар. White House Correspondents Dinner, бомондът си задаваше този въпрос и не намираше отговор. Медиите ли са виновни? Журналистите ли се подхлъзнаха? Останалите ли го подцениха? Толкова ли отчайваща е ситуацията, че един господин, наглед клоун с недотам успешен бизнес, вземаше щат след щат, за да достигне до онзи преломен момент, когато може да се окаже официален кандидат за президент на САЩ? Шегите на Барак Обама, традиционни за тази вечеря, бяха чудни, но реалността е друга. Това е последната подобна вечеря на Обама, другата година ще се шегува друг.

Тед Круз, наглед идеален кандидат на консерваторите, пострада от крещяща липса на умения за комуникация. Когато преди месец спечели с лекота първичните избори в Уисконсин, лицето му светна и за първи път усмивката беше истинска усмивка. Но този миг на вълнение на успя да убеди избирателите, че той ще донесе нова Рейгън-ера, че ще обедини истинските републиканци, че около него ще се образува обръч на подкрепа, която ще смаже Тръмп. Тед Круз има онази особена черта на лицето, която няма как да бъде скрита – дори, когато се усмихва изглежда тъжен.

От друга страна, Тръмп успя да комуникира важно посланието „аз или хаос“. На няколко пъти обяви, че системата за избор на президент в Републиканската партия е корумпирана, че на предстоящата конференция предстои хаос. Избирателите бързо схванаха посланието – не става дума за Тръмп или Круз, става дума за Тръмп или хаос. Хаос, от който демократите със сигурност печелят.

Другият кандидат на републиканците, навярно най-добрият, който са имали напоследък, Джон Кейсик, изобщо не сколаса да капитализира няколко учудващо добри възможности, които се показваха по пътя. Когато всички очакваха, че ще се изправи срещу Тръмп, Кейсик започна да губи. Посланията му се разбираха само от най-интелигентните републиканци, онези с много добро образование и високи доходи.

Какво значи „високи доходи“?

Средните годишни доходи на гласуващите за Джон Кейсик са 91 хиляди долара, което е високо, факт. Гласуващите за Хилъри Клинтън или Бърни Сандърс имат доходи в рамките на 60 хиляди долара годишно.

Тук идва интересната част. Интересна, защото една от широко размахваните карти срещу Тръмп е свързана с профила на хората, които гласуват за него. На места ще срещнете следните пояснения – обругана работническа гласа, ниски доходи, бунтовници срещу системата. В сравнение с горните цифри, гласоподавателите на Тръмп са по-скоро близо до тези на Кейсик със своите 72 хиляди долара средни годишни приходи. Да вземем следните данни – средните годишни доходи за щата Ню Йорк са 56 хиляди долара годишно. За Тед Круз гласуват тези с 56 хиляди долара, докато за Доналд Тръмп хора с 85 хиляди долара. Това е стряскаща разлика, която разбива на пух и прах мита, че онези, които гласуват за Тръмп са предимно от долните слоеве на обществото. Не е точно така.

Разбира се, отбелязваме, че този показател е донякъде повърхностен, защото финансовите данни не винаги представят точното разделение на класите в обществото, особено в Америка. Това, че са със сравнително добри доходи, не значи, че не са изнервени от липса на добро представителство в други сфери на обществото. Иде реч за гласуващите за Тръмп. Огромна част от гласуващите за Тръмп са бели. Възможно е, макар и с добри доходи като средни за щата, те да имат по-ниски доходи от останалите бели, което ги поставя в друго положение. Образованието им? Ако 29 процента от американците имат поне бакалавърска степен, то от гласуващите за Тръмп те са 44 процента. Вярно, при Джон Кейсик висшистите са 64 процента, но и тази карта не е точно в ръцете на опонентите на Тръмп.

С две думи – Кейсик успя да спечели високоинформираните републиканци, които по презумция мразят Тръмп, но не съумя да изпрати вярно послание до останалите. В същото време Тръмп развяваше русия си перчем по националните телевизии 24/7. Когато печелеше, изглеждаше „президентски“, когато губеше, обвиняваше системата. Навярно точно „системата“ ще му донесе победа, защото актуални проучвания показват, че безкрайните обвинения на Тръмп срещу системата, всъщност отблъснаха гласове от Тед Круз, който е типичен представител на „системата“.

Въпросната „система“ се крие и зад номинацията на Хилъри Клинтън за президент. Това допълнително обединява гласуващи около Тръмп, тъй като той е единствен внушително „напред“, единствената „надежда“ за оцеляване на партията. Звучи безумно, но е така. Вероятно Тед Круз и Джон Кейсик сами са виновни за тази ситуация, защото не изиграха добре най-лесната карта срещу Тръмп, а именно „моралната“. Когато цяла Америка вижда какъв беше Тръмп в началото, те си разменяха шегички. Днес Тръмп има възможност, дадена му от Круз и Кейсик, да изглежда и говори „президентски“. Запознати с личността Тръмп „зад завесите, без камери“ твърдят, че това му идва отръки, демек – ще успее. Дори самата Хилъри се справя по-добре в борбата срещу Тръмп, наглед лесен противник. Не бива да забравяме наистина, че в началото на кампанията точно Тед Круз и Джон Кейсик по-скоро се заиграваха шеговито с Тръмп, отколкото да го посекат като неприемлив кандидат в първите дни на кампанията. Днес Круз е принуден да си тръгне. Чао, чао Тед.

Както и да е. Фактите са налице и Тръмп е вероятният избор на републиканците. Едно от обясненията се крие точно в Барак Обама, както стана дума по-рано. За неуспехите на неговото президенство (и някои успехи) сигурно си струва да се говори друг път, но този ще се върнем към въпросната бляскава вечеря, наречена White House Correspondents Dinner. Беше време, когато говорителят на Камарата на представителите Джон Бейнър, изтъкнат републиканец, размахваше остра сабя срещу Обама, не пожела нито за миг да свали острието и да разреши тогавашната бюджетна криза с по-умерен тон. Както пише онзи ден Томас Фридман в New York Times „… като много други и аз гледах видеото, което Обама показа на вечерята. Беше впечатляващо да видя истинският Бейнър и истинският Обама, държаха се като най-добри приятелчета…“ И наистина – къде беше тази „братска любов“, когато Америка се нуждаеше от нея, за да не изпадне във финансов колапс? Фридман продължава: „Непрекъснатата борба между двете основни партии в Щатите кара много американци да се чувстват като деца на родители, които са в постоянен развод.“ И точно това състояние на нещата обяснява възхода на Доналд Тръмп. Естествено, Фридман обвинява за това „състояние на нещата“ основно Републиканската партия, но неговите възгледи не са изненада.

Фридман обаче, сякаш неволно, подсказва, че революционните неща в американската икономика се случиха преди Обама, не по време на Обама. През 2007 година Apple представи първия iPhone. Година по-рано Facebook отвори врати за всички. През 2007 година Google обяви операционната си система Android. Реалната big data революция също започна през 2007 година. Twitter – също 2007 година. Първият Kindle на Amazon излезе през 2007 година. И за финал – дори Airbnb се появи тогава. Година преди влизането на Обама в Белия дом. По-нататък Фридман продължава с разсъждения колко лява трябва да бъде Демократическата партия, как Републиканската партия трябва да се разруши в този си вид, което – съгласете се – напомня на разни познати мантри, които не водят до нищо интересно.

Ето ви още нещо интересно. Гласоподавателите обаче не се движат по парадигмите, очертавани от Фридман и компания. Така нареченият интелектуален елит на всяка нация (без съмнение Фридман е част от този елит, дори и да не одобрявате възгледите му) рядко улавя точните настроения на онези, които отиват към урните. Тук журналистът Стив Мичел пише изключително точно: „гласоподавателите понякога са доста по-умни от тези, които се занимават със социологически проучвания, понякога – не са.“ Звучи логично, ха.

Мичел припомня за онзи пост-Моника Люински момент, когато одобрението за Бил Клинтън вместо да се спусне по наклонената плоскост, се покачи с десет процента. В ония години икономиката на страната беше силна, нивото на безработица ниско, нямаше основателна причина френската любовна авантюра да изрита Бил Клинтън от Белия дом. Според Мичел сега се случва нещо аналогично, само където на мястото на Клинтън е цяла една партия: „Мисля, че днешните гласоподаватели защитават Републиканската партия. Те считат, че единственият начин да предотвратят пагубна партийна конференция е като застанат зад Тръмп и му дадат шанс да достигне до заветните 1237 делегати.“

Какво следва? Остава вероятността за трети кандидат, т.нар. „истински консерватор“, около който да се обединят всички, които не понасят Тръмп, но не искат и Хилъри. Милиардерът Чарлз Кох, ревностен републиканец, изливащ милиони срещу клана Хилтън, загатна, че по-скоро би ударил едно рамо на Хилъри, отколкото да подкрепи Доналд.

Доналд може да отвърне със силен вицепрезидент. Изборът на такъв се превръща в ключово послание, но тук е интересно не само кой ще избере, но и кой ще се съгласи да бъде вице в бюлетина, на която пише „Доналд Тръмп“. На пръв поглед изникват два случая с две дами, които за миг обърнаха нещата с главата надолу – Сара Пейлин за Джон Макейн през 2008 и Карли Фиорина за Тед Круз преди няколко дни. Тръмп може да спечели от избора си, но и загуби драматично.

Джералд Сайб от Wall Street Journal дава своята версия затова какво предстои – на първо място Тръмп трябва да реши каква кампания ще води оттук насетне. Ако се окаже, че се преобърне на 180 градуса, каквито са някои от очакванията, твърде е вероятно да затрудни максимално Хилъри Клинтън. Второ, за какво, по дяволите, ще се бори Тръмп? Какви са реалните му идеи, политиките, които ще следва? И трето – дошъл е момент на истината, лидерите на републиканците ще трябва най-сетне да решат какво ще правят. И кой знае – възможно е точно кандидадът, за когото никой не предполага (както се случи с Джими Картър през 1976) да бъде избран за президент.

Константин Вълков
egoist.bg