Cлед като веднага след неуспелия преврат Ердоган посети Путин в Кремъл, много коментатори подхвърлиха, че той май е тръгнал по пътя на Саддам Хюсеин – иракския диктатор, който уж беше приятел на САЩ и дори близък с ЦРУ, но постепенно стана излишен. Аз по-скоро бих сравнил Ердоган с френския лидер Шарл дьо Гол. Той също бе хем приятел и съюзник, хем трън в петата на САЩ. Дьо Гол извади Франция от военната организация на НАТО, през цялото време водеше една по-приятелска политика със СССР и дори заговори за обединена Европа от Атлантика до Урал – една визия, която е диаметрално противоположна на всички англосаксонски геостратегически догми. От гледна точка на морските сили това пространство трябва да е разделено и скарано.

Дьо Гол смяташе, че през 1939 г. Франция нарочно е била хвърлена от Великобритания на вълците, за да може Германия да укрепне и да се насочи на изток. Според него Великобритания не беше истинска европейска държава и не трябваше да влиза в Европейската общност.

Подобно на Ердоган Дьо Гол наложи във Франция силна президенска власт и противниците му го наричаха диктатор. През 1961 г. той разкри и осуети заговор за извършване на военен преврат. И пак подобно на Ердоган той се ползваше с огромна подкрепа сред народа и печелеше избори след избори. А както Дьо Гол, така и Ердоган, изглежда, има геостратегическа визия, която е диаметрално противоположна на англосаксонската.

Претърпял неуспех в амбициите си спрямо Сирия и претенциите си за лидер на мюсюлманския свят, той се насочи към затопляне на връзките с Русия и най-вече към икономически, а кой знае – може би в бъдеще и политически съюз с Китай. Пекин е новата опора на Турция, а Русия се очертава да стане стратегически приятел. Това означава, че тази държава се превключва от съюзник на морските сили към съюзник на континенталната сила, която геостратезите обичат да назовават Великия Туран.

“Туран” е обозначение на тюркските народи, които са населявали безкрайните степи и са нахлували на запад. Нашите историци твърдяха, че прабългарите са точно такъв народ. Сега вече е модерно да сме или арийци от Северен Иран, или траки. Аз нямам мнение по този въпрос, не съм историк. Знам само, че първият прабългарин е слязъл от дървото преди другите народи.

Но да се върнем на Турция. За англосаксонските сили тя трябва да служи като бариера пред домогванията на Великия Туран към моретата. И точно това правеше десетилетия наред. Днес обаче тя е самостоятелна велика сила и явно предпочита да играе ролята на мост и диспечер на потоците от стоки между континентите и океаните. През Турция е един от най-удобните пътища от Китай към Европа и обратно. Наричат го “Железният път на коприната”, защото е по релси. По принцип той би трябвало да мине през Казахстан, Узбекистан, Туркмения, Иран, Турция и през Босфора към която си иска точка в Южна Европа.

Както е известно, през 2013 г. бе открит първият тунел под Босфора. Но в края на тази година според плановете трябва да е готов и вторият, двуетажен тунел, наречен “Евразийски”. През него с огромна скорост ще профучават китайските контейнери с лаптопи и джиесеми, фотоволтаици, турбини, дънки, какво ли не. В сравнение с морския път времето за транспорт се съкращава с цял месец.

Така напъните на САЩ да блокират Китай откъм Тихия океан се неутрализират с отваряне на всички шлюзове към Европа. Въпрос на време е тировете да бъдат заменени от железопътни контейнеровози, с което транспортът ще стане поне 5 пъти по-евтин и ефективен.

Колко американски стоки виждате на пазара? Нула. А колко китайски? Е, тепърва ще виждате още повече. Колкото и да е странно, но геостратегията на САЩ хем пречи, хем помага на евразийската ориентация на Турция.

От една страна, САЩ вече сключиха Транстихоокеанското споразумение за свободна търговия, оставяйки една огромна дупка – няма го Китай. От друга, на дневен ред е Трансатлантическото споразумение, където естествено липсва Русия. Както и Турция, защото тя явно няма да влиза в Евросъюза. Значи цяла Евразия на изток от Полша и Украйна е принудена зорлем да се обедини.

Правилата на Световната търговска организация на практика вече елиминираха високите защитни мита в света. Китайските промишлени стоки с лекота преодоляват 4-процентовата бариера и пак са много по-евтини от европейските. В същото време държавите от евразийския блок имат привилегията да запазят пълната си юридическа самостоятелност и национален суверенитет, което им дава възможност (да крадат лицензи колкото си искат СССР бе притиснат с технологична блокада, но днешният Китай прави това невъзможно, технологиите са там.

Така вместо концепцията на Дьо Гол за “Европа от Атлантика до Урал” може да видим “Евразия от Свиленград до Шанхай”. Великият Туран постепенно ще засмуква Стария континент в обятията си, а Турция ще бъде сутеньорът. Всъщност тя се конфронтира със САЩ по редица важни теми още от 2003 г., но сега нещата минаха на лична основа – Ердоган и неговите привърженици изглеждат убедени, че опитът за преврат бе организиран от ЦРУ. Нещо повече, под заплаха бе поставен и животът на Ердоган. Затова приятелството вече никога няма да е същото.

Който е следил американските и английските медии по време на опита за преврат, не може да не е забелязал, че те симпатизираха на превратаджиите. Официално лидерите хладно подкрепиха Ердоган, но го предупредиха да не прави никакви чистки. А да не направиш чистка след преврат, означава да си гарантираш повторение. Ердоган разчисти цялата възможна опозиция, била тя прозападна или религиозна. Все едно тук у нас да арестуват или уволняват всички, които са имали вземане-даване с “Отворено общество” и всички подобни институти и фондации. Българското правителство би паднало на другия ден. Турското обаче не пада, а стана по-силно откогато и да било.

За разлика от Запада Русия си изигра картите културно. “Ние благодарим на руските власти, особено на прездидента Путин – заяви външният министър на Турция Мелвут Чавушоглу. – Ние получихме безусловна подкрепа от Русия, за разлика от други държави.”

Кои са тези други държави, сетете се сами. Онзи ден Чавушоглу направо предупреди, че Турция може да напусне НАТО, ако продължава да не среща подкрепа сред своите съюзници. На другия централата на НАТО излезе със становище, което четка Турция с голямата баданарка. Проблемът е, че Западът не може да си позволи да изолира Турция и да я изключи от своя клуб, но в същото време не може и да свали Ердоган. Ще не ще, принуден е да го остави да се налудува.

Затова Ердоган не прилича на Саддам, а на Дьо Гол, форсиран с анаболи. Той е приятел-враг, съюзник-противник, enfant terrible, трън в петата и остен в задника на Европа. Дьо Гол вече наближаваше 80, когато си подаде оставката, явно уморен от властта. На Ердоган обаче му остават още около 16 години до пенсионната възраст на Дьо Гол. Както е тръгнал, дотогава спокойно може да промени геостратегическата карта на света.

Валери Найденов

вестник „168 часа“