аз действително живея по публични домове, спя с най-различни красиви актриси и танцьорки, пия от седем сутринта, треперя и задушавайки се от проклетия абстинентен синдром тичам до магазина с галопиращо и прескачащо сърце за бутилка, дъхът ми е като парата на локомотив, умирам, нямам надежда, задъхвам се от ужас. после пия ксанакс, алкохол и се успокоявам, усмихвам се, знам кое води до смърт – до смърт води животът. после гледам порнографски сайтове в интернет, после пиша безумни неща, после се натъжавам за света, страх ме е от алчната лудост на хората, но повече от тяхната нетрайност и несигурност. от тяхната вродена безнадеждност. вечер ходя в едно или две или пет заведения (преди публичните домове) за да си говоря с красивите сервитьорки, защото обичам красивото. после лежа в някой хотел и пак пиша. пиша само това, което е истина. нека някой смелчак хвърли първия камък по мен. аз съм поет и вулкан, ужас за себе си и околните, аз осигурявам необходимото безумие, необходимата истина. за мен ще е дори полезно камъни да летят. поетите са най-добрите мишени за камъни. а ако някой иска да има поет, който гледа вечер телевизия и яде пуканки, и живее скромен, приличен, семеен, тлъстичък живот на праведник – да си го намери, да му направи кочина и да си го отгледа. аз ще осигуря смеските за храненето му.

На милите думи, които получих за казаната истина (в текста Истината) ще отговоря така – аз нямам грехове и пороци (ха, та кой ли ги няма), но тези, които имам, аз описвам без страх. И всъщност – не правя зло на никого; пия, защото съм тъжен и ужасен от хората и от живота още от дете, ходя по жени, защото ми е липсвала винаги любов, но давам на всички доброто, което имам. И ето – излиза, че истината не е добра за хората. А всеки от тях има неща в живота си, от които се срамува. Виж, ако не се срамува – значи е безкритичен идиот. Но той никога не говори за тях, крие ги в шкаф с девет ключа. Пу пу пу – да не ни разберат – така си казва еснафът. Вижте – аз не съм работил във военен завод, където – без въобще да се замислям какво точно правя, да произвеждам пехотни мини, които са убивали и убиват хиляди деца в Лаос и Афганистан. Не съм бил ченге-крадец и рекетьор, не съм бил корумпирана гнида в държавната администрация. Бил съм поет и лекар. Престанах да бъда лекар, когато видях как се взимат пари от страданието на хората. В последните години съм помагал на хората без да очаквам никакво заплащане за това. Повечето на които съм помагал естествено бързо забравят това, но – простено им е. Всъщност това, което вбесява хората е истината за един живот. Лицемерното благоприличие на еснафа, на дребния, потурест български еснаф, който само гледа да не го видят съседите в нещо, което свинския еснафски морал приема за срамно – то е това, което няма да позволи на България да има големи творци. Ще се пишат книжки за Възраждането, ще се свирят сюити на кавал на партитата на милионерите и така…Срам и лицемерие, вместо смелост да се каже истина. Жалко.

Калин Терзийски