Политологът Огнян Минчев коментира интервю на бившия зам.председател на ДПС Осман Октай и анализира интересите на Москва и Анкара в България:
Освобождаването от Доган може да стане чрез засилване позициите на Турция и Ердоган. Октай не може да довърши цялото изречение, но всеки друг може да го допише. Компрадорският характер на българския политически елит свежда избора на българската държава до баланс между Кремъл и Анкара. Принадлежността ни към НАТО и ЕС не е достатъчна за да предотврати или дори да отслаби съществено захапката на руско-турските челюсти върху плътта на България. Членството ни в западните институции би могло да допринесе категорично за българската независимост или поне автономност, ако ние имахме активна позиция в защита на българския интерес в Брюксел и Вашингтон. Но ние нямаме такава позиция. Българският национален интерес е жертван от последователни правителства за да се „откачат“ от необходимостта да спазват стандартите на управление, приети за задължителни в Европейския и в Атлантическия съюз. Ние нямаме претенции (в полза на нашия национален интерес), стига западните ни партньори да нямат големи претенции за промяна на мафиотския модел, по който се управлява страната. Ние се пазарим със Запада какво можем ДА НЕ направим – а не за това, което ни е необходимо за да гарантираме развитието си и независимостта си. При такава позиция на българската държава западните ни партньори гледат да осигурят селективно не големите си интереси в България и не се ангажират активно в ключовите проблеми на българското национално развитие. Тези проблеми са изцяло свързани с удушаващата примка на мафиотския олигархичен контрол върху България, който активно се конструира и поддържа с подкрепата на заинтересованите страни – Москва и Анкара. Именно чрез този контрол, чрез инструментите на мащабната корупция в българските институции, чрез разграждането на институционалния потенциал на българската държава, Турция и Русия постигат целите си в България, сътрудничат си и се конкурират за подялбата на българския национален ресурс. Ако до ден днешен те не са ни поделили открито помежду си, то е защото все пак успяхме да станем – макар и номинално – част от западната институционална структура на сигурност и развитие. Но времената се менят. Новият стопанин на Белия дом не желае да носи отговорността за сигурността на Европа, или поне не желае да поеме безусловно тази отговорност. Европа е в цикъл на разтърсващи я кризи, в които защитата на принципите и целостта на европейската общност може да отстъпи пред императивите на оцеляването – дори и на оцеляването поотделно. Наглите и продажни будали – каквито са членовете на българската мафиотска олигархия, заместваща липсата на национален елит – могат да ги трампят като заменна монета защото нямат никаква собствена ценност, нула. Тяхната роля е на слуги, а слуги много… Те доброволно избраха да са ибрикчии на изтока, а не лидери на европейска – западна държава. Въпросът е дали имаме останал национален ресурс за поне още един опит да развием някаква смислена алтернатива на потъващите пясъци на пост-комунистическата мафия в България?