Варна е необикновен град. Варна не е като други градове, застинали в маранята на безвремието. Варна диша, Варна те омайва с морския въздух, с писъка на чайките, със свободния си дух. Варна е ключът за в къщи, който майка ми върза на врата ми, тя е оперната певица със синя коса, която ни разказваше как като млада се е къпала в магарешко мляко. Варна е утрините, в които се чуваше: „Вехтошарууу, стари дрехи купувам!“ или „Рибеее, рибеее..кефал рибе!“ Варна е незабравимият фото Мексико на плажа, Рибарският мост от който скачахме във водата, попчетата, които ловяхме под Аспаруховия мост, прашната топка, след която тичахме, ожулените колена, тя е момичето, което държах за ръка и целунах в Морската градина. Варна е мирисът на водорасли и черупките от миди и рапани, които събирахме на морския бряг, локвите в които шляпахме, фунийките, патлангачите, лимките, кино „Култура“, където гледахме филмите с Гойко Митич, бордюрите, на които играехме на ръбчета, а когато пораснахме седяхме на тях и чертаехме хоризонтите на живота си. Варна е град наречен за любов, тук се пробудиха първите трепети на сърцето ми, целувките в градинката до „Севастопол“, дъждът, който трополи на перваза, разделите, изневерите, тъгата. Варна е шумна през лятото и тиха през зимата, тя разтваря топлата си пазва за всеки, който иска да се сгуши в нея, да погали морето, да тича по пясъка, да посрещне изгрева на морския бряг. Варна е гезмето, по което се прибирам рано сутрин и крясъците на чайките отекват в тишината, тя е уютната улица по която вървя, първото крайбрежното капанче, където пиехме бира и споделяхме мечтите си, Младежката дискотека, където слушахме „Щурците“. Варна е стиховете на Валери Станков, картините на Стоимен Стоилов, пламъка в очите на Катя Папазова, тя е дух, който веднъж проникне ли в теб – остава завинаги.
От Варна е трудно да си тръгнеш, а дори да го направиш, тя остава в теб. Като морски бриз, който гали душата ти.

Иво Югов