След като публикувах в блога си материала за семейството сирийци, които жители на Елин Пелин отказват да приемат в града, получих писмо от човек, който ми пише, че е граничен полицай. Не можем да бъдем 100% сигурни, че историята, която разказва е истинска, но звучи достоверно и по тази причина я публикуваме:
„Прочетох последния Ви пост за сирийските бежанци и посрещането им в гр. Елин Пелин. Казвате, че се срамувате. Тогава трябва да се срамувате и от мен. Граничен полицай съм. Както и да се срамувате от стотици, хиляди мои колеги. Защото ние в продължение на 4 (четири) години сме все в командировки на турската ни граница, като заповедта отгоре бе (само устно естествено, писмени следи няма, но заповедта си е заповед и устно) да не допускаме на българска територия никакви бежанци! Посред върла зима сме връщали сирийски семейства в турско – бременни жени, малки дечица, стари хора, болни… Бог да им е помагал из ледовете! Веднъж избеснях и се развиках по радиостанцията за едно загиващо многочленно сирийско семейство… А иначе хомосексуалисти от Африка приемахме. Не по мое желание. Сред сирийците имаше и християни. И тях обратно в Турция. Пак казвам, изпълнявахме заповед на ръководството на МВР. Та да се върна към вашето слово – да лошо са постъпили хората от Елин Пелин, спор няма. Но тук става въпрос за едно семейство, макар че какво от това, кой знае как ги е заболяло горките. Ала аз говоря за хиляди и хиляди сирийски семейства. А и всички християни от тях тук търсеха подслон, но бяха прокудени обратно в Турция от правителството ни. В какво съотношение е вината на елинпелинчани спрямо това на държавата ни? Грях носим като държава! И това след време ще се разчуе. „

Припомняме, че авторитетният „Ню Йорк Таймс“ писа, „Че когато имигранти се опитват да пресекат турско-българската граница, граничарите ги спират, изтласкват, често бият и ограбват, а понякога дори насъскват кучета срещу тях. Групите мигранти, които не успяват да преодолеят българските власти и да влязат у нас, често нощуват вир вода в нивите около границата, след като са прегазили близката река. Понякога се движат на групи от по 50 души, сред които има хора с белези и разбити носове, разказват местните в Шюкрюпаша. „Удариха ме и ми взеха парите. Избягах от ада у дома, за да намеря рай в Европа. Вместо това, попаднах в друг ад“, споделя опита си с българските граничари 17-годишният иракчанин Алан Мурад, който търси убежище и живее в бежански център в София.“

barometar.net