Политологът Огнян Минчев коментира председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов: „Лозан Панов не може да бъде политик. Той не би могъл и да принадлежи към корпоративна група – роля, в която го изобразяват другите, прикриващите принадлежността си към голямата корпоративна група на посткомунистическата мафия. Ако Лозан Панов искаше да бъде част от корпоративна група, той щеше да си мълчи, да сумти зад бюрото, да прокарва корпоративни интереси с властта, която му е дадена начело на един висш съдебен орган. Щеше да слушка и да папка – както правят другите. Нямаше да заема публична позиция, нямаше да се превръща доброволно в жертвен козел на правосъдната прислуга на мафията. Това, което прави Лозан Панов е ясно, категорично, очевадно свидетелство, че той не принадлежи към организиран интерес – неговата принадлежност е към собствената му съвест. Затова го честват с одрани агнешки главички, затова го поливат с помия от всички амвони на лайняно-кафявата преса, затова го тричат наемници с весели маски, разлепящи фекални обяви около съдебните институции. Не познавам лично Лозан Панов, никога не съм го срещал на живо. Но гледам какво прави. И затова съм напълно сигурен – той се бори за каузата на българския граждански и обществен интерес. Той се бори за промяна в системата на правосъдието, която трябва да бъде сред първите стъпки към създаване на нормална българска държава. Такъв човек не може да бъде политик. Той не може да отиде на компромис с тези, които искат цялата власт и цялото богатство на страната. Не може да се споразумее с тях – „Айде бе, дайте поне 20 процента…!“ Хора като Панов са опознавателни знаци за нормалност и почтеност, които стърчат самотно и далеч от оживлението на ежедневния политически и задкулисно-институционален алъш вериш. Такива самотно стърчащи хора – знаци са призвани да обозначават пропастта, която лежи между декларирания принцип и норма на публично поведение и отговорност, и смрадливото блато на мутренско-мафиотското битие, на пост-комунистическото квази-общество и лъже-държава. Смисълът на самотното стърчане е хората да се пробудят и най-сетне да видят тази пропаст. И ако е възможно – да я възненавидят.“

barometar.net