С поглед във блуждаещия дъжд
тя на своя тих балкон излиза,
как до днес не зърнах ни веднъж
да простре изпрана мъжка риза? –
от прането дъха на ментол,
на жасмин – и разни други храсти,
седне ли в сгъваемия стол,
ще ми махне някой път за „Здрасти!”,
ще ми се усмихне, но за миг,
подир който ставам по-самотен,
пуши късо, но пък адски шик! –
и тютюнът ѝ е страшно готин,
покрай нея плисва светлина
и небето спира да се мръщи,
и си казвам – хубава Жена! –
жалко, че сега не ми е вкъщи,
с нейното бретонче на черта,
с моята разплетена фланела,
тъй си остаряхме в самота –
тя – оттатък, аз – отсам панела,
и вали проклетият му дъжд! –
и дори не зная как се казва…

Щях да я прегърна изведнъж
в сухеца на мъжката си пазва.

Валери Станков