Докато премиерът Борисов се прегръща с фрау Меркел и егото му е на седмото небе, стотици хиляди българи търкат лотарийни билетчета, като изоглавени и се надяват птичето да кацне на рамото им. Разговарям с една от продавачките от веригата „Лафка“, собственост на дебеловратия и всеяден олигарх Делян Пеевски. Тя ми казва, че на нейния павилион не е изплащана печалба по-голяма от 200 лв., но хората продължават да купуват билети. Що за отчаян и алчен мозък трябва да си, за да се надяваш, че ще спечелиш лесни пари? Българинът е такъв мозък, той отвикна да работи при социализма и сега му е трудно при капитализма. Иска висока заплата, но прегръдките на премиера Борисов с фрау Меркел и другите босове на Европа не носят по-добри доходи за българите. Има потупване по рамото, обещания, хокане, пак потупване по рамото, обещания и така до безкрай. Българите знаят, че егото на Борисов няма да ги нахрани, то храни само него и са отчаяни. Търкат билетчета, който може отива да работи в чужбина, който не може, работи за 400-500 евро и си наляга парцалите. Има такива, които работят за 500-600 лева и също си налягат парцалите. Тъпа история, овъртолена като омагьосан кръг, като примка около шията на българите, които са адски търпеливи по природа. Тоягата над която ги кара да скачат Борисов се вдига все по-високо, но те продължават да скачат, като пълни глупаци. Вдигат им цени, данъци, осигуровки – няма проблем, мечката може да скача и по-нависоко. Това волско търпение е черта останала от османското владичество.  Българите търпят, а пуделите на Борисов богатеят от обществени поръчки, kомисионни и високи заплати. Бойко, както галено го наричат слугите му може да прави всичко с българите. Мачка ги като тесто, формира ги по свой образ и подобие, флиртува с тях, манипилура ги, ако иска може да ги събере на една поляна и да ги накара да танцуват казачок. И те ще заиграят, защото виждат в него бащицата, вожда на племето. Виждат себе си, ако бяха на негово място.

Във Варна през зимата е депресиращо да вървиш по улиците. Виждаш черна тълпа, тук-там се мярка някое сиво яке. Умислени, огрухани физиономии на бедни хора, които се борят да оцелеят. Няма усмивки, отчаяние и бедност са просмукали лицата на хората. Вървя по един разбит тротоар, корените на дърветата са направили плочките, като начупен шоколад и си мисля можеше ли да избегнем този „феномен“ Кирил Йорданов да не е кмет. Можеше, но ако бяхме румънци, сърби, германци, а не българи с овчо търпение. Стъпвам на една плочка, тя се измества и крачолът ми става вир вода. Псувам Кирил Йорданов, но файда няма, той си гледа живота в София и не му пука за нищо. Пред мен майка с количка се опитва да премине по нащърбения тротоар, но й е трудно. За капак някакъв идиот е запречил тротоара с колата си и тя не може да мине. Заобикаля колата и количката й пропада в дупка на улицата. И майките с малки деца са търпеливи, като овце. Ако не бяха българки, досега 1000 пъти да са направили протест пред общината, за да поискат по-високи глоби за идиотите, които спират по тротоарите. Във Варна общинска полиция не глобява и не се занимава с идиотите. Въобще полицията във Варна е пълна скръб. Често виждам в малка уличка спряла патрулна кола, под някоя сянка и двама полицаи стоят кротко вътре и пият кафе. Нищо не правят, мързеливците, нищо. За 2 години два пъти видях патрулите „Сигма“, единия път минаха като башибузуци през Ларгото с моторите си. А иначе полицаите постоянно плачат за по-високи заплати. Лятото не си мръднаха пръста да озаптят наглите пишлемета и мамини детенца с пистови мотори, които тормозиха варненци. Варненци също си мълчаха, като овце. За 140 години свободен живот, излязоха един път да протестират – когато им увеличиха сметките за ток. И това беше.

Станимира Колева

/следва продължение/