Преди 124 години Джордж Бърнард Шоу видя балканците като някакви далечни хора, чиято роля се изчерпва в това да забавляват публиката толкова дълго, колкото продължава пиесата. Върти ми се идея за теория, според която, ако живееш на Балканите, всяка година прибавяш по една диагноза в здравния си картон, увеличаваш с пет точки коефициента си на интелигентност и преместваш десет имена от списъка на хората, които обичаш, в списъка на хората, които мразиш.

Съществен пропуск в разработката ми се очертава единствено признанието ми, че не знам откъде започват Балканите. Никой не се е произнесъл по въпроса, всички се занимават с това къде свършва Европа. Според Метерних… Всъщност според австрийския политик Клеменс Венцел Непомук Лотар фон Метерних-Винеберг-Байлщайн Азия започва от „Ландщрасе“, виенска улица, преминаваща в шосе, което води на изток.

Унгарците обаче, които дори в паспорта имат само по две имена, застават на средата на моста „Сечени“ в Будапеща и твърдят, че Европа била ей дотук. Т.е. и те са само с единия крак в нея.

Моят съсед се кълне, че Чърчил бил казал, че Европа свършва там, където хората започват да си честитят банята. Иво Андрич пък казва, че границата на Европа съвпада с границата на бозата. А не е ли там, където започва люпенето на семки по улиците? Сложен въпрос се оказва този: къде точно преминава меридианът на бозата.

Според Константин Иречек някъде към Горна Джумая „…се зачина полуизвестната страна с непристъпни тайни, гдето няма лична безопасност и человешки права, гдето по пътя е потребна будна предпазливост…“

Когато чета Иречек, свеждам мечтите си до една – да доживея време, в което той няма да е прав в поне едно от нещата, които е казал за България. Например в това: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“

Близко до мястото, където „се зачина полуизвестната страна“, се развива сюжетът на най-значителното произведение в англоезичната литература, чието действие протича изцяло в България.

Пиесата започва така: „Нощ. Женска спалня в България в малък град близо до Драгоманския проход. Късен ноември през 1885 година, през отворения прозорец с малък балкон вляво се вижда старопланински връх, покрит с осветен от звездите сняг. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Той е наполовина богат български, наполовина беден виенски.“

Заглавието на пиесата е „Оръжията и човекът“. Неин автор е Джордж Бърнард Шоу.

Колкото е известен Шоу в България, толкова е неизвестна пиесата му за България. Не и по света обаче. „Оръжията и човекът“ се играе за първи път през април 1894 г. в Лондон. Сред ръкопляскащите в публиката е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си: „Създава впечатление, че действително съм бил в България.“

В Берлин и Виена обаче, където пиесата става популярна през 20-те години на миналия век, българските студенти въобще не мислят такива добри неща нито за пиесата, нито за автора й. Той пък им го връща с типичното за него шепа остроумие, вгорчено с капка ирландска жлъч: „Когато българските студенти с искрената ми приятелска помощ развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.“

По това време Шоу вече е носител на Нобелова награда за литература, всяка негова дума отеква.

Вместо чувство за хумор българите във Виена развиват чувство за мълчание към пиесата – не само през онзи, но и през този век. През 1976 г. пиесата се играе с огромен успех на сцената на Виенския английски театър. През 2006 г. Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който е изпълнил ролята преди 25 години.

У нас пиесата „Оръжията и човекът“ не е публикувана на български език. Джордж Бърнард Шоу би казал, че е живял само 94 години, време, което не му е стигнало да развие чувството за хумор на българите.(Текстът на пиесата на английски език може да бъде намерен на online-literature.com).

Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург. В спалнята на госпожица Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер, майор Петкоф, попада преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за герой от битката при Сливница българския капитан Саранов.

Ако вече се сещате за „Крадецът на праскови“ – да, нещо подобно, но далеч не толкова талантливо. Сюжетът претендира да покаже сблъсък на манталитети – човек от баш Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа.

„Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Швейцарецът: Библиотека? Стая, пълна с книги.
Райна: Да, ние имаме библиотека, единствената в България.“

Малко по-късно Шоу описва библиотеката: „…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани книги, облечени в стара хартия с петна от кафе.“ Самочувствието на семейството на Петкоф е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че „ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад.“

Чакайте обаче да се появи главата на семейството, защото тогава става толкова интересно, че наистина е изпитание да си студент във Виена и Берлин по време на сценичния успех на „Оръжията и човекът“.

„Петкоф: Как си, скъпа?
Катерина (жена му): О, обичайните болки в гърлото, това е всичко.
Петкоф (убедено): Така е, като миеш врата си всеки ден, колко пъти да ти го кажа.
Катерина: Глупости!
Петкоф (пие кафе и пуши цигара): Не трябва да се отива толкова далеч с тия модерни порядки. Цялото това миене няма как да е добро за здравето, не е природно. Един англичанин в Пловдив се поливаше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко идва от тия англичани: те са мръсни заради климата си и трябва непрекъснато да се мият. Погледни баща ми: никога през живота си не се е къпал, живя до 98 и беше най-здравият човек в България. Нямам нищо против едно хубаво миене веднъж седмично за човек на моето високо положение, но всеки ден е направо прекалено.
Катерина: В сърцето си все още си варварин, Пол. Ще ми се да мисля, че се държиш добре пред всичките тия руски офицери.
Петкоф: Полагам усилия. Погрижих се да разберат, че имаме библиотека.
Катерина: Ама не си им казал за електрическия звънец, нали?
Петкоф: Какво е това електрически звънец?
Катерина: Докосваш едно копче, то звъни и Никола се появява.
Петкоф: Че що да не го извикаш?
Катерина: Цивилизованите хора не крещят, когато искат да извикат слугата си. Научих го, докато те нямаше.
Петкоф: Е, и аз научих нещо. Цивилизованите хора не си простират прането тъй, че посетителите да го виждат. Тъй че най-добре да сложиш туй (посочва прострените върху храстите дрехи) някъде другаде.“

Има и други диалози в подобен предприсъединителен дух. Петкофата щерка Райна също информира швейцарския представител, че хора в тяхното положение мият ръцете си почти всеки ден.

Смях се на тази реплика до момента, в който ми показаха здравна книжка на работещ в студентски стол от 1994 г. (точно сто години след премиерата на пиесата в Лондон), в която пише: „Мийте си краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и се къпете поне веднъж седмично.“

Хайде да не казвам, че управителят на този студентски стол сега е депутат в парламента, че ще вземе да стане още по-тъжно.

Швейцарският капитан Блънчли, който в междинни доклади започва да дава все по-добри оценки за българката Райна, накрая решава да я присъедини по най-недвусмисления начин, като й предлага да се ожени за нея и съответно да споделят фондовете му, които се свеждат до „хотелиерско оборудване от шестстотин комплекта чаршафи и одеяла, 2400 юргана от пух, 10 000 комплекта вилици и ножове и също толкова десертни лъжички, 300 слуги, 6 двореца и т.н.“

Пиесата приключва в духа на девиза на Европейския съюз – „Обединени в различието“. Слугата Никола получава шанса да се кандидатира за мениджър на швейцарски хотел, ако защити този свой проект с познания по френски и немски.

Това е нещо като компенсация за отнемането на годеницата му Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на бившия годеник на Райна капитан Саранов, за да бъде всичко по-приличащо на посредствена оперета, отколкото на голяма пиеса.

Няма спасение за българите обаче от тази малка пиеса, написана от голям автор. И до днес потомците на капитан Блънчли гнусливо се осведомяват колко често се къпем, а ние ги респектираме с факта, че имаме библиотека.

Меридианът на бозата като всички невидими неща се оказа много устойчив. От двете му страни и сега не се случват много по-различни неща, отколкото на 21 април 1894 г., когато интелектуалният елит на Лондон се събира в Авеню тиатър на премиерата на „Оръжията и човекът“, за да се забавлява за сметка на някакви далечни хора, които имат някакво неизбежно значение само толкова дълго време, колкото продължава пиесата.

Двайсетина години след като Джордж Бърнард Шоу написва пиесата „Оръжията и човекът“, в Англия се създава нова дума – балканизирам. To balkanize. Така полуостровът, на който живеем, в англоезичните страни освен съществително става и глагол. Означава: разделям територия на по-малки, често враждебни части.

Глаголът балканизирам е отрицателно натоварен, имиджът му е долу-горе като на майор Петкоф. Великобритания, страната, в която се роди лошият глагол, означаващ разделяне на територия на по-малки, често враждебни части, беше сред първите, които признаха независимостта на Косово.

Президентът на САЩ Джорд Буш също не харесва глагола балканизирам. Веднъж реши да се изкаже против балканизирането на обществото – американското, естествено.

Но нали, милият, има навика да бърка думи с близко звучене, рече, че е против вулканизирането на обществото – израз, който влезе в известното стихотворение, съставено от най-комичните бушизми. Джордж Буш призна независимостта на Косово на другия ден след нейното обявяване.

Веселина Седларска
списание Тема