Днешната журналистика е покорен посредник на всевъзможни преувеличения. Можем да изредим стотици примери на прехласване по невзрачни хорица. Медиите произвеждат звезди от тях и дори не очакват някаква мизерна признателност, лепят им афишите – без капка проницателност за действителните им качества, ако изобщо имат такива.

Днес иконописват с лекота – тия дни една телевизия нарече Аня Пенчева и Стефан Данаилов „икони на българския театър“. Ако тези симпатични и харесвани актьори са икони, какво е тогава Левски, примерно – трябва да намерим друга дума за него, пак се нуждаем от дума-заместник. Клетият ни език вече се нуждае от нов речник на думи-заместители. И това прочистване трябва да започне от най-фалшивата дума „политик“ – далеч по-точно смисълът на това занятие ни доставят „джамбазин“, „новокъщовник“, „празноустатник“ – „драсни-пални клечици“, които подпалиха всичко наоколо.

Иконописците изобщо не си дават сметка, че посочването на някого за „звезда“ е рискована работа.
Още по-рискована става тя като се има предвид, че дори най-баналният дребосък у нас охотно се самовъзприема като звезден фактор. Мяташ тигани в някое шоу, примерно – и си готов.
Мнозина нямат дори бегла представа за очевидните си недостатъци и са готови да ни ги навират в очите до края на света.

Аня Пенчева от десетилетия се опитва да се отърве от прозвището „секс символ“, с което я пустосват иконописците. А сега направо я произведоха в икона. Сигурно здраво се е притеснила, тя е земно момиче и знае, какво представляваха, примерно, Славка Славова – с която животът я приближи покрай синът й, Ивайло Каранйотов, или пък Таня Масалитинова, Леда Тасева, Маргарита Дупаринова…

Славка Славова, освен огромен талант, имаше и гражданска храброст: докато късните демократи си разправяха вицове под юргана, Славка направо извъртя един шамар на системата. Това се случи във „Всяка неделя“ през 1988 година, когато без да й мигне окото тя говори за дивите разхищения по онова време.

Аня разполага с достатъчно смелост и сигурно и досега се пита дали е успяла да достигне някак нивото на споменатите актриси. Обаче, хоп – и направо я произведоха в икона.

Композиторът Стефан Димитров пък може да е помислил, че си правят майтап с него, когато в един вестник го произведоха в гений – без никакви колебания или специални церемонии – направо гений.
Сега трябва спешно да се съчини друга дума за Моцарт, примерно.
Стефан е безспорен майстор на песента, от него извира човешка доброта, която се пренася и в творбите му.

Ето сега и аз – „творби“, откъде изпълзя тази дума. Навремето, когато като литературни чираци с лекота провиждахме талант в някой писател, Тончо Жечев ни поглеждаше присмехулно през очилата си и процеждаше: „Само Господ е талантлив!“

Самият Тончо беше великолепен във всяко отношение, най-вече в родолюбието си, което осмисляше по един неподражаемо красив начин. Няма кой да пише вече така.
И тази дарба лека-полека се пресели в Отвъдното. А ние си останахме при иконите.

Впрочем, интересно дали Там, в Отвъдното, има икони – или всичко за всеки започва отначало и трябва да се доказваш някак, без да си мислиш, че си иконка някаква.

Между другото, Стефан Димитров е толкова добър и великодушен, че с лекота прости дори на Иван Костов, който преди години го нарече „негодник“, понеже не беше успял да осигурил лиценз на Нова телевизия – представяте ли си що за чудовищно нахалство беше проявил тогавашният Самодържец.
Така че, Стефан вече е претръпнал и с лекота ще приеме, че е гений, това, все пак, е далеч по-приемливо от това да си негодник.

И при иконописването, както във всичко останало у нас, се надписва.
Но докато при къщите за гости това си е банална кражба, при артистичните персони надписването има доста по-сериозни последици.
Прави се опит да се надлъже самата История, да бъдат пренебрегнати/забравени истинските стойности и да се подменят от фалшификати, и то нарисувани от несръчни кописти.
В случая, традиционното незнание на медийните фалшификатори не е никакво оправдание. Ами, научете се най-после!

Питайте, примерно, онези, които наричате „икони“ или „гении“, от кого се възторгват и досега, кои личности смятат за изписани/орисани от самия Бог.
Съгласете се учтиво и сетне бегом – да научите нещо за тия хора.

Днешните медийни палета дори не се опитват да прикрият безразличието си към онова, което им е неизвестно.
Те налагат на публиката един тесен кръг от „икони“, страх ги е да прекрачат по-нататък или по-назад.

Отдавна е изкоренено разбирането, че човек си отива с отворени очи, недочел си, недонаучил се, не натъгувал се – това е член първи от конституцията на всеки голям майстор.

Любопитството – и признателната/честната памет, или по-скоро усилието да я попълваш непрестанно, са двете правила, върху които се крепи нашият занаят.

Печатните медии непрекъснато се занимават с Митко Рачков – в смисъл, че следят всяка подробност от безкрайната му сага с Мария, ту са заедно, ту са скъсали, чудесна сапунка може да се получи от тяхната история – историята на един тъжен мъж и неговата весела половинка.

Обаче Митко няма никаква полза от тази популярност, той сигурно иска или поне се надява, някой да каже накъде върви, с правилния крак ли пристъпва – или ще я кара като слепец, докато се сблъсква с ненужната си, дори евтина слава.
А има здрав талант, но го използват безразсъдно за лековати, инфантилни начинания.

Навремето Григор Вачков имаше чудовищна популярност, нищо подобно не може да сполети днешните любимци на публиката.
Но непрекъснато си ядеше черния дроб, че няма сериозна роля в театъра. Дори мразеше да го наричат Митко Бомбата, героят му от сериала „На всеки километър“, бил съм свидетел на раздразнението му.

Той обаче успя да се добере до пиесата „Лазарица“ на Радичков и влезе в мир със себе си. Беше актьорище, истинско, но не го кръщават икона и Слава, Богу.

Галиматията с иконописците и артистичните икони още отсега е плачевна. Все пак, все още е далеч от позора в бизнеса и политиката, където диви типове, направо неандерталци, се мотат пред очите ни и дори минават за някакъв елит.
Ръбове безподобни, обаче иначе изобретателни крадци, които сръчно превръщат откраднатите пари в политика/власт.

Проблемът на иконите е, че не знаят откъде са започнали, и още по-лошото, къде ще свършат. Няма кой да им го каже.
А колкото и да ги хвалят куртоазно/притворно, в тях все остава да тлее съмнението, че нищо кой знае какво не са направили, че са могли да измъкнат от себе си много повече – че то е останало за тях тайна, която не им дава мира и така ще бъде до самия Край.

Най-обидната хвалба, с която даряват някого, е да го нарекат „голям“. Обикновено прибягват към това мъгливо/безсрамно определение, когато някоя известна личност измине земния си път. Колко голям, в какво? Иконописците толкова са изморени от собствените си недоимъци, та дори не се стараят да употребят нещо по-справедливо за покойника: „майстор на четката“, „прелъстител на словото“ и още, и още. Всичко свършва с това „голям“.
Да те нарече така някакъв мързелив тъпак не е голяма чест, чак да ти се отще да те изпращат публично.
По-добре набързо да те забравят.

Всъщност, и зад прекалените хвалби, и зад „иконите“ не рядко наднича забравата, понякога и предварителна.

Иконописват те – и те тикат като слепец нанякъде…
Като онзи действителен слепец, който, доверявайки се на любимата си София, беше сглупил да следва пътеката за слепци по обновената улица „Граф Игнатиев“ и тя го бе отвела и направо запратила в стената на една банка. Каква блестяща метафора, само Животът може да ни поднесе такава.

Тодор Колев пееше навремето, че „София не старее, но и не младее“.
Сега този текст може леко да се уточни: Не старее, но изглупява.
Само ремонтът на „Граф Игнатиев“ е достатъчен пример за това.
Животът подсказва на общинарите една остроумна възможност: да направят нов паметник на София – скулптура на Слепец, който се е натъкнал на някаква развалина.

Днес има някакъв афинитет към мизерниците – и това постигна Прехода, това коварно Чудовище – към хора със съмнителни заслуги, дори към хора, които са поругавали Българската Чест.
Също и към примъкващите се Мушици – късни антикомунисти и приспособенци и формени неграмотници.

Кметицата Фандъкова щяха да я запомнят, ако беше отказала да се постави паметник на американските летци, бомбардирали в София. Историята вече се е произнесла и не е нужно сервилно да се обслужват търговийките на днешните подмазвачи.
Човек не може да намери разумно обяснение за това безподобно дурачество.
Акция на „атлантическа преданост“ – за сметка на хиляди жертви и колосални разрушения.

Ако чак толкова искате да покажете атлантическото си подмазвачество, сложете в една клетка някой виден „атлантик“ – инсталирайте я на мястото на съборения Мавзолей, веднъж в годината, на датата на зловещите бомбардировки.
Ако не друго, поне изпишете върху паметника на американските летци имената на ония общински съветници, които са гласували за него – тия ктитори на националното достолепие.

Тия дни кръстиха софийска улица на името на Дими Паница.
Остава да нарекат някоя улица на онзи безпомощен дърдорко от радио „Свободна Европа“ Ботуш Каишев.
Може и „Един долар“ да кръстите някоя улица – гледайте да е в центъра, разкарайте някое действително значимо име – за да напомня за приватизацията на комбината „Кремиковци“.
А когато будалите софиянци свикнат, сменете я с Иван Костов.

Това с Паница е направо предизвикателно неприличие.
Време е да съставите списък на най-лъжовните „демократи“ – и веднага им направете по едно паметниче, понеже Времето няма да остави и най-бледия знак за тях.

И Гербаджии са като фалшивите десни – напълно етично неориентирани, неспасяеми глухари са, и сто пъти да се каже, че България няма нищо общо с атентата срещу папата, и той самият го призна, но нашите папагали си знаят тяхната.

А Паница навремето плати на мизерницата Клеър Стърлинг да посее отровата за „българската следа“, плати й за ругатните и лъжите срещу родината му, за да се изкара голям поборник срещу комунизма.
Оставете всичко друго, ами е човек, лишен от най-елементарна човешка състрадателност.

И днес, наричайки улица на неговото име, властите само ще разбъркат костите на жертвата му Сергей Антонов.

Кеворк Кеворкян

фейсбук