Не са много нещата, които се знаят за антикомунистическата съпротива в България – дисиденти, противници на режима, репресирани от него. Още по-малко се знае и за въоръжената съпротива, която започва непосредствено след установяването на червената власт в страната през 1944 г. Това са теми, които до преди 30 години са немислими като разговор в обществено пространство. И които за съжаление едва днес започват да се прокрадват в учебното съдържание, независимо тяхната историческа значимост. Така стоят нещата с горянското движение в България, което наричаме още „горянството“. Казано по най-съкратен начин горянството е въоръжената съпротива срещу установения в България комунистически режим, която започва още с идването на правителството на Отечествения фронт през септември 1944 г. и може образно да се раздели на три периода:

1. Първият период, който обхваща времето 1944-1946 г., когато въоръжените горянски групи се формират предимно от подофицери и офицери от армията и полицията, които не са съгласни с настъпилите след 9 септември 1944 г. политически промени.
2. Вторият период може да бъде определен времево между 1946-1950 г., когато в горянското движение се включва многобройни представители на разтурените от комунистите партии – БЗНС, БРСПД, звенари, бивши дейци на ВМРО и СБНЛ и дори множество разочаровани членове на БКП, предимно трайчокостивисти.
3. Третият период, когато горянското движение придобива своя най-голям размах, е в годините 1950-1954 г. Тогава в борбата освен дейци от вътрешността на страната се включват и много на брой емигрантски чети, които или скачат с парашут на територията на България, или извършват диверсантска дейност и рейдове по границата.

Групата на Христо Несторов, на чиято битка ще бъдат посветени следващите редове, действа именно в третия и последен период на въоръжената и организирана антикомунистическа съпротива в България и има както интересен период на подготовка, така и една истинска голгота, която извървява със своя боен път. Тя се формира през октомври 1952 г. в Париж и се състои от Христо Несторов-Щако, Дончо Караиванов и Милю Иванов-Казака. С помощта на звенаря Янко Дишлиев(един от хората на Дамян Велчев във Франция) тримата са настанени в квартира на улица „Колониал Фабиен“ № 24 като всеки от тях предоставя писмена автобиография, попълнен въпросник и две снимки. В края на октомври същата година тримата са включени в курс по шестмесечно обучение по радиотелеграфия, както и в школа, където усвояват методите на нелегалната борба и диверсантско-разузнавателната дейност. Христо Несторов има най-голям опит от тримата, тъй като зад гърба си има опита на нелегален анархист и разочарован партизанин.
През май 1953 г. групата отлита за Гърция, откъдето трябва да се прехвърли в България. Първият опит да стъпи на българска земя обаче е неуспешен, тъй като река Доспат в района на град Драма е силно придошла. След това те прекарват известно време в Гърция, което е уплътнено с десетдневен курс по парашутно дело. Вече с френски инструктори тяхното обучение е продължено в Париж до септември 1953 г. На 10 септември 1953 г. тримата отново са в Атина и през нощта на 22 срещу 23 септември скачат с парашут над местността „Патеришка поляна“ в Габаревския Балкан. Добре въоръжени и екипирани те разполагат с 4 радиостанции и 1 ръчно динамо, 3 автомата, 1 автоматична пушка, 4 пистолета, ръчни гранати, спални чували, компаси, карти, медикаменти и храна. При десанта обаче единият от парашутите си къса въжетата и бива загубен. Групата взема колективно решение Милю Иванов да остане да търси изгубения парашут, а в същото време Христо Несторов и Дончо Караиванов да се насочат към Павел баня с цел възможно най-бързо да установят връзка с верните им хора.
В Павел баня те се свързват с Иван Момчев, Иванка Иванова, Стойно Кавръков и Дончо Христов Караиванов(братовчед на горянина Дончо Караиванов). Отзив идва и от Габарево, където подкрепа оказва дългогодишният приятел на Христо Несторов Тодор Полидов-Вопито. По това време Милю Иванов не успява да намери парашута и се крие 20 дни в една плевня докато успее да установи връзка с брат си Иван. Историята на самия парашут има злощастен характер – той е намерен от горски работници, които скриват оборудването в един зид и си ушиват ризи от ефектния плат на парашута. Новите им дрехи направили голямо впечатление на приятели и познати. За съжаление обаче и на органите на Държавна сигурност…Горянската група се събира отново и към нея се присъединява Емилия Караиванова, жената на Дончо Караиванов, която напуска Павел баня под предлог, че отива при майка си в Радомир. Подпомогнати от ятаци те си правят землянка в местността „Кавак дере“, където впоследствие и презимуват.

Истинската борба трябва да започне с настъпването на пролетта и раззеленяването на гората. По това време ятаците доставят, освен храна и дрехи, и информация за местонахождение на милицията и различни войскови части. В землянката разработват план за действие като основната цел е да установят връзка с анархисти, звенари, земеделци, както и други действащи горянски групи, и да създават ОСС – Общ съюз на съпротивата, който да противостои на болшевизма в България. На 13-14 ноември 1953 г. групата се опитва да установи връзка с Париж, но опитът пропада, тъй като динамото е загубено с парашута. Мильо Иванов слиза до Павел баня с двама ятаци, където опитва отново. В този миг обаче токът спира. Електрозахранването е възстановено, но Казакът се съмнява, че ДС иска да засече радиовръзката и я прекратява. След няколко дни се връща в землянката.
Зимата още не е достигнала края си(през цялата зима групата е поддържана от Стойно Кавръков и Тодор Полидов), когато из селата Турия, Габарево и Павел баня плъзват агенти на ДС и милиционери. На 25 и 26 март 1954 г. целият район е блокиран от войска и милиция.

На 28 март 1954 г. са арестувани Дончо Христов Караиванов и Христо Карапетров, ятаци на групата, които са отведени в Стара Загора на разпит. Войската и милицията започват да претърсват района, отправяйки се към землянката. В операцията участват Втори и Трети оперативен полк и две картечни роти, натоварени на общо 23 камиона. В небето на гората кръжат самолети. На местното население е казано, че армейските части ще провеждат учения и ще има стрелба. В акцията се включват и цивилни активисти на БКП. Комунистите превъзхождат четиримата горяни безброй пъти. Първа забелязва придвижващите се към землянката войници и милиционери Емилия Караиванова. Тя уведомява останалите и те напускат убежището си като вземат всичко най-необходимо и се спускат в близкото дере. Там обаче се натъкват на патрулни двойки и разбират, че са попаднали в обкръжение.

Започва бой. С помощта на стрелба и гранати те си пробиват път през първия обръч на блокадата. Христо Несторов е тежко ранен. Той уговаря останалите да ги прикрие с огън в случай, че успее да оцелее, да се срещнат западно от Павел баня. Милю Иванов, който носи радиостанцията на гръб, е тежко ранен от граната и изгубва съзнание. Христо Несторов стреля докато не свършва патроните и след това прекратява стрелбата. Войниците и милицията решават, че с края на стрелбата съпротивата е сломена и започват да претърсват района, за да приберат телата на убитите и ранените. Натъкват се обаче на полумъртвия Христо Несторов и щом го наобикалят той взривява две гранати, които е скрил по тялото си. Самоубива се и ранява десет души. Милю Иванов е заловен и отведен в болница, за да бъде лекуван и по-късно съден. Дончо и Емилия Караиванови успяват под прикритието на нощта да се измъкнат от обръча и да достигнат до местността „Гьоловете“, западно от Павел баня. След това пресичат река Тунджа в посока Александрово и се насочват на запад. Половин година по-късно успяват да се доберат до Франция.

Разгромът на горянската група е изложен в „Доклад за колегиума по изводите от проведената от вътрешни войски на 25 и 26.III.1954 год. бойна операция по унищожаването на парашутно-диверсантска група южно от с. Павел-баня, Казанлъшко“, подписан от началника на Вътрешни войски генерал-майор Димитър Гилин. Докладът е отпечатан в 14 екземпляра с гриф „Строго поверително“(виж ТУК целия доклад, б.р.). За смъртта на Христо Несторов в него се казва:
„По нареждане на командира на оперативната група майор Стоянов използувайки резерва си от бойци от прочистващата група организира преследване на бандитите в блокирания район и благодарение на смелите бойни действия на лейт. Ж.Я.П. и редник Ц.А. от Николаево съчетано с правилното използване на разискни кучета бе ликвидиран главатаря на бандата.“
Докладът отчита като слабости на тогавашната организация на армията лошия морален дух, недисциплинираността на войниците и некомпетентността на командирите да осигурят всичко нужно за провеждането на операцията и най-вече нужната дисциплина. След разгрома на групата ДС започва чистка в региона, като задържа осем души от Павел баня и Габарево. Те са съдени в София и с присъда № 88/11.09.1954 г. са признати за виновни за това, че са дали убежище на лица, които са преминали на страната на враговете на народа, като са образували въоръжена група с цел да свалят народнодемократичната власт: Иван Лалев Събчев на 38 години от Павел баня, Дончо Христов Караиванов на 38 години от Павел баня, Христо Иванов Караиванов на 42 години от Павел баня, Стойно Христов Кавръков на 39 години от Павел баня, Стойно Христов Кавръков на 39 години от Павел баня, Тодор Иванов Полидов на 44 години от Габарево, Иван Иванов Иванов на 34 години от Павел баня, Иванка Дончева Иванова на 51 години от Павел баня, Стана Тъмнева Христова-Караиванова на 59 години от Павел баня. Те са осъдени на лишаване от свобода между 5 и 15 години, конфискация на между една четвърт до една втора от имущество и заплащането на 1022 лева разноски по делото. Милю Иванов е осъден на 20 години лишаване от свобода и конфискация на цялото имущество. Присъдата на Милю Иванов е заменена с нова и по присъда № 1601/1955 г., потвърдена от Президиума на Народното събрание, той е осъден на смърт.

Казакът е разстрелян. Така завършва историята на тази горянска група, чието дело е обречено на дълги години забрава. Горянското движение е една от първите организирани съпротиви на тоталитарната комунистическа власт в Източна Европа, което предшества и Унгарското въстание, и Пражката пролет. Историята на което тепърва предстои да се разказва и изучава. С надеждата, че този кратък текст ще помогне това да се случи с времето.

Димитър Стоянов
faktor.bg