Mиpa Дoбpeвa изригна с гневен коментар към Ивaйлo „Hoйзи“ Цвeтĸoв, тъй ĸaтo тoй я e засегнал в cвoe интepвю. Вероятно причината е интервю на Нойзи с Ицо Хазарта преди няколко дни. Първият въпрос на Нойзи към рапъра гласи: „„Какво те натъжава“ ми е любимият идиотски въпрос, затова да пробваме с още по-идиотски – „какво те прави истински щастлив“? Тук, един вид, повиках на помощ стила на невероятни съвременни журналисти като, да речем, Мира Добрева и Гала.“ Та Мира Добрева явно се е засегнала. Ето какво пише тя: „За Ивайловците и какианската ситуация. Понеже, гледам, Нойзи ме е сдъвкал в едно интервю. Ако не Ви го пусна, мнозина от Вас ще попитат “Кой беше тоя”? Тоя беше. Защото наред с цялата си ерудираност, талант и изкусно овладяно умение да влияе на хората, името му вече знаят малцина. Предимно тези от моето поколение. Младите имат други идоли. А Ивайловците не могат да простят на живота за това. Защото те са от поколението на присмехулниците. Те са от онези, сърдити на света интелектуалци, които си представям, че стоят в позавехналото си ергенско ателие, пушейки отегчено цигара, в самотната компания на завехналите спомени от славното си минало, в което те бяха главни герои на редица събития. Обичаха ги дори тези, които не ги разбираха. А те се кефеха неизмеримо на това. И до днес задават въпроси от рода на: “…Как да излезем от тази кафкианска ситуация?” Ивайловците си мислят, че знаят отговорите на всички въпроси. На този специално едва ли, но те са заслепени от собствената си представа за величие дотолкова, че са забравили основното правило: работата на един интервюиращ не е тази да покаже на интервюирания колко е тъп. Ивайловците никога не пропускат да се присмеят. Самодоволните им зализани физиономии се разливат от удоволствие, щом знаят, че са наранили някого. Има специален раздел в медицината, който обяснява подобно поведение. Обаче времето на Ивайловците мина. Изтече в миналото. Уж такива всезнайковци, пък не разбраха как стана това. Впрочем, бяха твърде заети да поливат обилно всичко с дъжд от омраза и презрение. А други, съвсем простосмъртни, вървяха по пътя си и упорито работеха за своето име. И въпреки, че пътят често е осеян с л@йн@, минаваха, намираха начин. То е до възможности, които са извън времето, което отгледа тези парвенюта. Да, понякога задаваме и въпроси от рода на “Какво те натъжава?” И обикновено получаваме проникновен отговор – точно, който сме очаквали. Защото е по-добре да попиташ някого защо е тъжен и той да ти каже нещо прочувствено, отколкото да попиташ за изхода от кавкианската ситуация и отсреща да не знаят какво е това. Днес основното занимание на тези Ивайловци, и тяхна всевишна наслада, е да показват на другите колко е ненужно да са се родили. Обожават да мразят, да презират, да присмехулничат. А пък ние, макар и не така непростимо интелектуални, имаме своето място и в сегашното време. Извоювахме го някак си. Бяха много битки, но не с пистолети. Со кротце, со благо, ние също променяме страната. С добро, към добро. Възможно е и без омраза. Колкото и да не им се вярва на Ивайловците.“

blitz.bg