Варна омайва с морския въздух, с писъка на чайките, със свободния си дух. Варна е ключът за в къщи, който нашите ми сложиха на врата, когато бях 5 годишен. Варна е бабата със синя коса, която ни спираше на улица Раковски и ни разказваше как се е къпала в магарешко мляко. Варна е утрините, в които чувах: „Вехтошарууу, стари дрехи купувам!“ и „Рибеее, рибеее..кефал рибееее!“. Варна е фото Мексико, Рибарският мост, от който скачахме във водата, попчетата, които ловяхме под Аспаруховия мост. Варна е прашната топка, след която тичахме, ожулените колена. Варна е момичето, което държах за ръка, първата ми целувка в Морската градина. Варна е мирисът на водорасли и черупките от миди и рапани. Варна е локвите в които шляпахме, фунийките, патлангачите с барабонки, досовете на лимките, кино „Култура“, където гледахме филмите с Гойко Митич. Варна е бордюрите, на които играехме на ръбчета, а когато пораснахме седяхме на тях и мечтаехме. Варна е любовните трепети на сърцето ми, тя е дъждът, който трополи на перваза, разделите, изневерите, тъгата. Варна е шумна през лятото и тиха през зимата. Варна разтваря топлата си пазва за всеки, който иска да се сгуши в нея, да погали морето, да тича по пясъка, да посрещне изгрева на морския бряг. Варна е гезмето, по което се прибирам рано сутрин, тя е уютната улица по която вървя, първото крайбрежното капанче, Младежката дискотека, където слушахме „Щурците“. Варна е стиховете на Валери Станков, картините на Стоимен Стоилов, пламъка в очите на Катя Папазова, необятния талант на Мариус. Варна е дух, който веднъж проникне ли в теб – остава за цял живот. От Варна е трудно да си тръгнеш, а дори да го направиш, тя остава завинаги в теб.

Иво Югов