За човек, издигнал в култ печеленето на трофеи, решението на Жозе Моуриньо да поеме Тотнъм, клуб, който за последно спечели купа през 2008 г. с Димитър Бербатов в състава си, изглежда като неособено забавна и много подранила първоаприлска шега. Още преди да е провел и първата си тренировка начело на „шпорите“, престоят на Жозе начело на тима изглежда обречен на провал по няколко причини…Първо, Моуриньо е треньор, който обича да харчи. И то много. През юни т.г. той оглави класацията на мениджърите, инвестирали най-много в трансфери през цялата си кариера – в случая на португалеца сумата възлиза на умопомрачителните 1,05 млрд. паунда (втори е вечният му враг пред портата – Пеп Гуардиола, с 1,03 млрд. паунда). Само начело на Манчестър Юнайтед Жозе потроши над 400 млн. паунда за нови играчи, които му стигнаха за три трофея (ако броите и предсезонния Къмюнити Шийлд).

Тотнъм, от друга страна, достигна финала в Шампионската лига миналия сезон, след като не даде нито цент в двата предходни трансферни прозореца.

Рекордната покупка в историята на „шпорите“ – халфът Ндомбеле – струва 60 млн. евро, или половината от това, което Барселона плати за Усман Дембеле или Атлетико Мадрид за Жоао Феликс, например. Президентът на Тотнъм – Даниел Леви, е известен като един от най-трудните хора, които може да срещнеш на масата за преговори във футболния свят. Старае се да купува евтино и да продава много скъпо. Това обаче не е трансферният стил на Моуриньо.

Като прибавим и новия стадион на Спърс, чието изграждане по последни данни ще струва близо 1 млрд. паунда (при първоначално планирани инвестиции от… 400 млн. паунда), клубът със сигурност няма как да удовлетвори трансферните претенции на новия си мениджър.

А това е бомба със закъснител, която ще гръмне по-скоро рано, отколкото късно.

Освен това под ръководството на Почетино Тотнъм изгради играчи като Хари Кейн, Деле Али, Ерик Дайър и Хари Уинкс – всеки един от тях дебютира за националния отбор на Англия в ерата „Почетино“, докато философията на Моуриньо е съвсем различна. Португалецът никога не е бил добър в развиването на млади играчи, за което трябва време и търпение, и винаги е предпочитал да работи със завършени футболисти, които са способни да му донесат победи веднага.

Втората причина за много вероятния провал на Жозе в бялата част на Лондон е фактът, че след историческия му требъл с Интер през 2010 г. аурата му на победител започна все повече да избледнява.

От 25-те трофея, които има в кариерата си до момента, цели 18 са спечелени до въпросната 2010 г. Останалите 7 купи е завоювал през последните 9 г. – твърде оскъдно за егото на някогашния Специален, което е голямо поне колкото Великата китайска стена. В Юнайтед освен споменатия вече „трофей“ от Къмюнити Шийлд Моуриньо спечели Лига Европа и Купата на лигата в Англия – турнири, на които младият Жозе би се изсмял. Преди години португалецът нарече една от любимите си мишени Арсен Венгер „специалист по провалите“.

Като се има предвид съотношението между похарчените пари и спечелените от Моуриньо отличия през последните 9 години обаче, въпросният период направо си звучи като провал.

За трите си години начело на Реал, например, Жозе стигна до три поредни полуфинала в Шампионската лига. Откакто той напусна „Сантяго Бернабеу“, Кралския клуб спечели „купата с ушите“ четири пъти за шест години…

И стигаме до третата и най-важна причина защо назначаването на португалеца в Тотнъм изглежда като хроника на една предизвестена смърт. Характерът му.

Всеки един неуспех на Моуриньо (и същевременно всеки триумф на Гуардиола и Клоп) през последните години го беляза като незарастващ белег. И го озлоби до такава степен, че където и да отиде, Жозе вече действа на сталинистки принцип и вижда врагове на всеки ъгъл – както външни (противникови играчи и треньори плюс различни медии), така и вътрешни (собствени футболисти или директори).

Достатъчно е да припомним, че в края на престоя си в Реал не си говореше с капитаните Икер Касияс и Серхио Рамос, както и със своя сънародник Кристиано Роналдо (който неведнъж публично разкритикува прекалено дефанзивния стил на треньора си). При втория си престой в Челси пък беше в конфликт с Еден Азар, а в последните си месеци начело на Манчестър Юнайтед откровено не се понасяше с Пол Погба.

Тоест, когато нещата при Жозе започнат да се объркват, то ефектът е като при футболен Чернобил – опустошителен.

Освен това португалецът никога не е водил клуб в продължение на четири сезона, затова и договорът му с Тотнъм, който е до лятото на 2023 г., изглежда като подсигуряване за поредна солидна неустойка. И като стана дума – Жозе е заработил над 50 млн. паунда от компенсации, след като е бил уволняван…

Моуриньо винаги е бил на принципа „сами срещу всички“ – както потвърждават и редица играчи от първия му период в Челси: суперлоялните Дидие Дрогба, Джон Тери и Франк Лампард. Жозе се нуждае от враг (ако такъв реално не съществува, е готов да си го измисли), който да обедини целия отбор.

За да сработи тази стратегия обаче, футболистите трябва да са готови буквално да умрат за него. А тепърва ще видим как ще го посрещнат Хари Кейн и съотборниците му, които неведнъж са казвали, че дължат шеметния възход в кариерата си на Почетино.

Преди финала в Шампионската лига аржентинският мениджър бе завел отбора си на тиймбилдинг, включващ ходене върху горещи въглени. „Исках да покажа на играчите си, че няма от какво да се страхуват – както на терена, така и в живота. Ако вярват, че са способни да постигнат нещо, то те ще го направят наистина“, заяви Почетино.

Житейската му философия изглежда доста по-различна от тази на Моуриньо, за когото е важно да печели на всяка цена, независимо каква е тя. Големият въпрос сега е дали Тотнъм ще успее да я плати.

webcafe.bg

Методи Шуманов