С Ани Заркова отдавна се бяхме договорили да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо изскачаше и все отлагахме във времето. Но ето че сега, когато и нас българите ни застигна едно от трите жестоки китайски проклятия (няма риск от коронавирус при цитирането му): „Дано живееш в интересни времена“, Ани даде интервю за сайта ни, в което през личните й преживявания бистрим ситуацията в нашия занаят.

Иска ми се да припомня една интересна случка от 90-те години на миналия век. Имаше някаква пресконференция в пресзалата на откритата по онова време първа частна информационна агенция „Балкан“, която се намираше на ул. „Кърниградска“. Преди събитието си бяхме определили среща с един мой много добър приятел – кореспондента на тогавашната АПН, сегашна РИА „Новости“, в България Юрий Коваленко. Той много разпалено ме попита дали познавам Ани Заркова. Отвърнах му положително, а за късмет в залата седнахме точно зад нея. Посочих му я, на което отговорът му беше: „О, тя освен че пише страхотно и е смела, е и много красива!“

Наистина в Ани е закодирано рядкото съчетание да е много талантлива и красива. Освен това не й липсва и смелост да нарича нещата с истинските им имена, което за днешното ни време все едно да извършиш чудеса от храброст.

Не знам да има колега, който да не обича Ани Заркова и да не цени нейния професионализъм. Нямам намерение да разказвам коя е тя,защото всички я познават затова ви предлагам моя разговор с нея.

Малко факти, които си заслужава да се знаят за Ани Заркова: носител на Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон, 2000), дългогодишен репортер, редактор и отговорен редактор във в. „Труд“. Автор на книгите „Големите убийства“ („Куршуми по време на преход“ и „Смърт по царско време“), „Изгаряне“, „От Вапцаров до Живков и останалите“ и „Българската мафия, както я видях“, която е продължение на предишните две – „Изгаряне“ и „Големите убийства“.

Ти си един от най-ярките примери, Ани, че журналистиката е и опасна професия – дали на „гореща точка“ или в криминалното ни всекидневие. Какво разкриват случаите като твоя за условията, при които работим? Какви изводи си направи, докато се възстановяваше?

Изгориха ме с киселина, след като написах на първа страница във вестник „Труд” за една полицейска банда – група ченгета от районното управление в квартал „Младост“, които през деня работеха в дежурната част, а нощно време се правеха на катаджии, спираха коли и изнудваха шофьорите за пари, като им намираха съществуващи или несъществуващи кусури. След публикацията уволниха главатаря на бандата – началник на полицейската дежурна, а неговият син – психопат, рецидивист, ми отмъсти. След нападението се възстанових много трудно, след 12 или 13 тежки операции у нас и в чужбина, загубих половината си зрение и лицето, с което съм се родила. Тогава мислех, че нищо по-лошо не може да се случи на един журналист, освен да бъде убит. Но днес вече знам, че може да му се случи нещо по-лошо – да му се отнеме правото да пише и говори това, което мисли. Тогава търпях страшни болки, но не бях тъжна, защото смятах, че го правя за каузата на журналистиката, която няма смисъл, ако не е коректив на властта – нещо, което тя не можеше да бъде по времето, което наричаме „тоталитарно“. Сега съм тъжна, защото виждам как свободата на словото, на която толкова се радвахме в първите години след така наречения Преход към демокрация, се отдалечава все повече от нас – не само ни я взимат, а ние си я даваме. И ми идва на ум, че страданията, които изтърпях стоически, за да продължа във вестника работата си, са били безсмислени и напразни. По времето, когато сядах зад компютъра с превързани ръце и с бинтована глава и пишех коментари и анализи, бях сигурна, че правя нещо важно – и през ум не ми минаваше, че аз и колегите ми след няколко години ще бъдем наричани „мисирки“ и „патки“.

Покушението срещу теб се посрещна с огромно възмущение не само в гилдията, масово бе очакването поне този път разследващите органи да си свършат както трябва работата. Като доказан професионалист в криминалната тематика как оценяваш причините за посегателствата срещу журналисти и защо са все още малко разкритите случаи и наказаните?

Остави миналото. Днес посегателствата над журналисти не са физически – заливането с киселина, трошенето с железни пръти на краката и взривяването на колите останаха назад, Днес репресиите в медиите са други. Поръчителите са пак властимащи, но изпълнителите не са обикновени бандити, а органи на властта – МВР, магистратура, КПКОНПИ, НАП, или приближени на властта – политици и бизнесмени от рода на олигарсите. Тези хора и органи на властта купуват медии и ги продават, докато ги източат от нормалното им съдържание и ги превърнат в кухи микрофони пред устата на съмнителни фактори и държавници. Или тормозят отделни журналисти с полицейски заплахи, данъчни и други проверки, клевети в опитомените медии.

Да, вече се посяга срещу неудобните журналисти не толкова открито и брутално – все пак станахме европейци! Това промени ли нещо по същество?

Ако е европейско премиерът приятелски да нарича ресорните журналистки „пуйки“ и „мисирки“, а зам. – председател на Народното събрание да сочи поименно журналисти и да ги нарича „корумпирани“ точно защото те сочат корупцията, значи ние сме европейци на квадрат и на куб. Ако е европейско тоя същият влиятелен депутат от управляващата коалиция да обяснява, че на журналистите от обществените медии им е забранено да изразяват мнение, значи ние европейците сме ги настигнали и задминали. Ако е европейско в жълтите медии да разпъват на кръст всеки журналист, на който не му тече лигата от умиление при вида на министър-председателя, значи европейците на нас ни дишат праха.

Има ли разлика между физическата и административната, политическа, финансова разправа с неудобните журналисти? И коя е най-опасна за професията?

Има един особен вид цензура, който излезе на мода у нас напоследък. Тя е нещо повече от цензура. Суперцензура да я наречем. Или крачка, която ни дели от пълното ликвидиране на журналистиката. Какво имам предвид? Чиновниците от институциите – говорители, експерти и други – сами си пишат похвалните слова за своите министерства, агенции и комисии и тъй нататък и ги пращат за по вестниците и сайтовете по имейл за отпечатване. Сами си пишат интервютата с началниците, които сами се питат и сами си отговарят. Сами си пишат и ругатните, и клеветите срещу конкурентите, опонентите и критиците. Сами си рецитират компроматите по телевизиите. Сами си пускат записите от подслушването. Журналистите стават излишни. Те служат само за декор на брифингите или на обиколките на премиера или на другите големци у нас и в чужбина. Разговаряла съм колеги от Франция, Сърбия, Гърция, Германия, САЩ – такова чудо никъде няма.

Защо журналистите по света – английски, американски, руски …- реагират спонтанно, дружно и категорично на всяка заплаха или подценяване на професията –а ние? Каканиженето на „мисирките“ продължава…Защо е така според теб и – докога?

Този въпрос е най-трудният. А отговорът е най-срамният. Между нас – журналистите и журналистките – има много хора, на които им харесва да бъдат мисирки. И вие го знаете. Да, докосването до властта е за мнозина върховно изживяване – така е и у нас, и по цял свят – и да речем, че не е грях. Но едно е докосването, а друго е онождането, с извинение. Имаме доста колеги, които не правят разлика между двете. И нещо повече – те се смятат за успели, ако след като се докоснат, успеят да се отъркат, и то така, че да бъдат поискани и обладани. Това го казвам с известна ирония и сарказъм. Друга тема е страхът – тя е мрачна тема – когато накарат някого да лапне моркова, за да не изяде тоягата. И това неведнъж напоследък го наблюдаваме, особено по отношение на главните редактори. А инак не приемам оправданието, че журналистът е принуден да си вади хляба. Защото хлябът може да се вади по различни начини. Да си сита мисирка е срамно. Или поне аз мисля така.

В днешната ширеща се криминална обстановка, скандални разкрития за мутри и олигарси, които удобно, с неизвестно съдействие, стават недосегаеми за правосъдието – как реагират медиите според теб? Кои са непреодолимите трудности за сериозни журналистически разследвания?

Журналистите не разследват, ако си забелязала от десетина години насам. Не разследват, а отразяват. Отразяват разследванията на тайните служби – частни и държавни, наши и чуждестранни. Разбира се, има и журналисти, които се опитват да правят нормални разследвания – ходят, питат, снимат, показват. Пречката пред тях е, че стигнат ли до високите етажи на властта, където живее корупцията, да кажем, на тях спират да им отговарят. Не отговарят на въпросите им, искам да кажа. Иначе получават отговори, които никак не са приятни. Например от главния им редактор: „Къде ровиш? Спри веднага!“ Или по-лошо: „Ако обичаш, подай си оставката“. Питай Миролюба Бенатова, Генка Шикерова и други, те могат подробно да разкажат как става.

„Пресата трябва да служи на управляваните, а не на управляващите.“ Това са думи на един от върховните съдии на САЩ по времето на скандала с вестник „Вашингтон пост“, който се докопа и публикува доклада на Макнамара за войната във Виетнам и така повлия решително на общественото мнение. Подобно нещо възможно ли е да се случи с българска медия?

Самият факт, че ме питаш дали е възможно сега българската преса да си върши нормалната работа, е достатъчно показателен за нейното състояние. Аз няма какво да добавя.

Всеки журналист, особено пък от т.нар. криминален ресор, работи с помощта на информатори. Кои са по-склонни да подават информация – полицаите или мутрите? Или кой на кого?

Щеше да ми е по-интересно да ме попиташ как в последно време правя разлика между полицаите и мутрите, които ми дават информация.

Баща ти Леонид Кацамунски те е съветвал:“Пиши за култура, пиши за поезия, за литература. Това е бъдещето на журналистиката. Хората ще четат за хубави неща, а не за лоши! Ако искаш да бъдеш журналист с дълъг стаж, пиши за светлите неща, а не за тъмните страни на живота.“ Защо не го послуша? Или криминалната тематика и разследващата журналистика ти идват повече отръки?

Синовете и дъщерите обикновено не слушат бащите си, дори и когато пораснат. Не съм изключение от това правило.

Твоят съпруг е един от най-добрите хирурзи – как се отнасяше към твоята избор? Или има нещо общо в професиите ви?

Общото е в трудностите, които срещаме, докато упражняваме професиите си напоследък. Какви са трудностите в моята професия, досега си говорихме. А какви са трудностите в неговата знаят всички, които са посещавали общинска болница напоследък.

Как се отнасяш към списъците със „свещените крави“, които май все още ги има по редакциите и се спазват тихомълком, но твърдо?

Никога не е имало списъци на хартия. Тия списъци са в главите на журналистите.

Синът ти Крум е един от най-активните депутати и политици в парламента. Може би политиката е продължение на журналистиката, но с други средства? По какво си приличат и различават? Неслучайно мнозина журналисти стават след това политици – от четвъртата власт направо в първата?

Децата имат свои пътища, различни от тия на родителите им. Родителите, които не го знаят или не искат да го разберат, губят приятелството на децата си. Аз и синът ми сме много добри приятели.

Каква е диагнозата на българската журналистика? И май вече спряхме да говорим за Четвъртата власт. Защо?

Защото говорим за петата власт – властта на корупцията над обществото. Тази власт взема думата на всички останали.

Съжалява ли си някога, че си станала журналистка, и то на най-опасната позиция? Какво ти даде и какво ти отне тя?

Още ми е рано за окончателна равносметка. Но трябва да призная, че напоследък не се гордея с професията си. Даже я напуснах за година време, но се върнах пак – като влюбена жена при мъжа си, който се напива, мърсува, безобразничи и не обещава, че ще се поправи.

С какви мисли и думи за събуждащ сутрин и започваш своя ден? Какво те крепи и какво си пожелаваш?

Пожелавам си Бог да е с мен и с близките ми хора. И после гледам да не го ядосвам много.

интервю на Розалина Евдокимова

www.sbj-bg.eu