Няма по-красива гледка от развеселения ”песимист”, който вярва, и от ведрия познавач на историческите уроци. Вера Мутафчиева разказваше за някой си старшина, който сутрин рано в зимен ден обичал да се провиква фронтално срещу строената рота: ”Гледай бодро вашта м*ма”. Чудя се, дали Борисов да не опита същото? Може би от магистрала? Пред камината? Под портрета на Брандо?
Това коментира в интервю за БТА психиатърът и теолог д-р Николай Михайлов запитан каква е метафората на болестта COVID-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството, цитиран от frognews.bg
По думите му песимистите са реалисти, предпочитат конкретното и допълва: „Нямат очаквания и нямат разочарования. Позиция, несъвместима с амбицията.“
„Човечеството е непоправимо по своя воля и със собствени средства. Да оставим Бог да реши въпроса за човешкото спасение. Държавите не се каят, техните лидери са „обсебени“, трагикомедията е нашия жанр, сълзите и смехът – последователно и едновременно. Който мисли другояче, е безкрупулен оптимист, неспособен да забележи, че всички големи катастрофи (политически и технологически) са производство на „обнадеждени“ хора, на т.нар. идеалисти. На влюбените в „бъдещето“, адепти на прогресистката ерес.“, казва още анализаторът.
По думите му няма никакво съмнение, че „широките народни маси чакат изтерзани часа на своето „помилване“, за да нахлуят обратно в привичния свят – в територията на навика, все едно, че нищо не се е случило. На политиците принадлежи съмнителната привилегия да управляват тяхното разочарование, разпада на техните илюзии. Това „нещо“, наречено пандемия, няма да отмине лесно, болестта ще е, по всичко личи – протяжна, ще се движи на тласъци, „сезонно“.
Моделът на медицинските власти за справяне с инфекцията, чрез карантиниране и социална изолация, надделя повсеместно. Голяма част от хората решиха да спасяват живот, без допълнителни съображения, какво ще им коства и какво ще последва. Държавата, това „най-хладнокръвно, от всички чудовища“, което мисли „на едро“ се подчини на логика, която не му е присъща и която упражнява само реторически, когато се наложи. Солидарната мисия беше: „спасете живот“. Това благородно „безразсъдство“ подчини всички засегнати държави по света, с изключение на Швеция и Беларус, които избраха нюансирано циничния модел на „благоразумния“ компромис.
Старостта умира, икономиката е вечна. Ако икономиката умре, ще умрат всички. Стоковата борса е храм, бизнесмените – клир. Това „безупречно“ разсъждение е афоризъм на икономизма, на господстващата идеология на „праведното статукво“ и потребителския императив. Толкова по-приятно изненадващо на този идеологически фон, се оказа безразсъдството да се постъпи „сантиментално“, а не „реално“, въпреки всички предвидими щети „за икономиката“. Причините на този избор? Може би прекомерен страх от смъртта, може би нещо друго – още по-дълбоко…
/със съкращения/