Един от греховете на Ахмед Доган е че не направи и опит за интеграция на етническите групи в България. Той винаги е имал нужда от антидемократична конфронтация, за да продава идеята си за защита. Стратегията му е „защита срещу гласове“. Той ги защитава, те му дават гласа си, а после той търгува с него.

Постепенно Доган натрупа електорално богатство, което се разпростира далеч отвъд етническия му електорат. И продължава да търгува с него и да трупа. Сега е завзел парламента (който не каза и гък срещу ред други завоевания), прокуратурата, повечето национални медии, регулатори и други институции. Всичко това няма нищо общо с етническа принадлежност и би било голяма грешка някой да се пуска по етническата или националистическата пързалка. Става дума за пари и власт и за дълбоко вживяване в холивудски сценарий за контрол, недосегаемост, презрение, рози и био зеленчуци.

Основният въпрос е какво направи, и продължава да прави, Доган възможен.

Отговорът е сложен и разтеглен във времето – поне в последните 30 години, но може и повече – 75, 140 или 600. Колкото и да е, ако трябва да сложа една дума за заглавие на сериала за Доган, може би бих избрал думата „презрение“. Презрение към собствения му електорат (добре демонстрирано във видеото за това кой разпределя порциите), презрение към останалия електорат, презрение към институциите и към българската държава.

Много подобно презрение към България храни и Путин и голяма част от неговото обкръжение – също нееднократно демонстрирано. Това вероятно ги свързва и прави Доган естествен наместник на Путин в България, включително и чрез почти кримското завземане на Росенец, за което някой ден някой може да каже, че притежава исконни права върху него, защото е част от земята на Лукойл и неговото анексиране си е съвсем в реда на нещата и напълно съобразено със законите на това, което Политико добре определи като Deep State (дълбока държава).

Путин има този имперски талант – да намира безскрупулни губернски наместници,които да контролират присъединени територии. Кадиров в Чечня е интригуващ пример. Между пребития снощи студент по право в Хага (какво тъжно иронично съвпадение) и Путин стоят 100 звена и 200 бушона, които могат да горят, докато Путин лови риба в сибирските реки, а дребният наместник Доган подрязва рози. Путин може и да не забележи какво става, а Доган ще гледа горящите бушони и по-скоро ще им се радват като на фойерверки на годишния бал на поданиците, защото е убедени, че каквото и да изгори, то ще е далече от него. На сутринта някой ще смени бушоните и всичко ще си продължи по старому и ще се разраства по старому разпространявайки вируса на презрението.

Проблемът в този сериал е, че и Доган е бушон. Дори и Путин е бушон. Тяхното изгаряне може да доведе до трусове, но не до промяна. Фиксацията в индивиди е филмов подход. Решението е в непреклонната и постоянна защита на пренебрегнатото човешко достойнство, в демократическата непреклонност, будното чувство за справедливост и прозрачната администрация. Колкото и неромантично да звучи последното, без прозрачна и неподчинена на дълбоката държава администрация малко може да се постигне.

Гражданите трябва да осветят административните коридори и тунели.

Връщането на Росенец е колкото символичен акт, толкова и акт на административно осветляване. На кого е тази грозна крайморска сграда, кой на кого каква земя е дал, на какво е собственик „Лукойл“ и защо и как, по какъв начин Русия притежава базата Камчия край Варна, кой и как притежава казуса АЕЦ „Белене“, как Доган се сдоби със студения резерв, какво предстои да се случи с КЕВР и ред други въпроси са в голяма степен административни казуси, които трябва да се осветят и да се върнат на хората.

Много от тези казуси са движат през дълбоката държава и тъмната мрежа (Dark Web) на росенецкия паяк. Връщането им на гражданите не е акт, а процес, дълъг и мъчителен, който сякаш започна, с гумена лодка в тъмната мрежа на презрението.

Юлиян Попов

фейсбук