През 1976-а млад и все още доста неизвестен мениджър на име Алекс Фъргюсън води втородивизионния шотландски Сейнт Мирън на триседмично турне на Карибите. Пътуването става възможно благодарение на бившия директор на клуба Харолд Къри, който се занимава с износ на уиски и има добри връзки в региона.

Фъргюсън е с репутацията на скандалждия, но първите няколко контроли минават спокойно. Идва обаче мач с Гвиана и нещата излизат извън контрол.

Местните играят доста грубо и централният нападател Робърт Торанс е ритан по терена безпощаднно. Алекс се оплаква на съдията, но без резултат.

„Влизам на терена, това копеле в отбраната им си прави каквото поиска“, казва мениджърът на помощника си по това време Дейви Провън. И на полувремето 35-годишният Фърги, който е прекратил кариерата си две години по-рано, се появява като резерва. „При първото центриране към мен му показах, че има нови правила – разказва сър Алекс много, много по-късно. – При следващата възможност го заковах. Точно този, който риташе Боби. Съдията ме изгони, а онзи лежеше като умрял на терена, охкайки.“

След двубоя Фъргюсън казва на играчите, че никой в Англия не трябва да разбира подробности за този мач.

Забранява им да разказват за него дори на роднини и приятели, а какво остава за журналистите и шефовете на клуба.

Никой от футболистите няма и намерение да си отваря от устата, защото знае, че ще си навлече огромни неприятности и ще попадне в „черния тефтер“. В него са имената на обречените души, които Фърги е вписал вътре, за да бъдат подложени на инквизицията на този пълен с гняв, надъхан и корав млад шотландец.

Защото, ако си мислите, че бутонката по Бекъм или „сешора“ в съблекалнята на Манчестър Юнайтед са върха в методите за мъчение на треньора, жестоко се лъжете.

Когато пристига в Сейнт Мирън през 1974-та редакторите на местния вестник „Paisley Daily Express“ изпращат фотограф, за да снима отбора. На следващия ден Фърги вижда снимката, на която капитанът Йън Рийд му е направил „ушички“ с два пръста. Вика го в офиса си и му казва: „Искам капитан, а не хлапак. Трябва да се махнеш“. И Рийд е продаден. Изобщо и не опитва да спори с наставника, защото знае, че няма да излезе на глава с него.

Още като футболист Фъргюсън е известен със сприхавия си характер. По време на мачовете се кара не само с играчите на противника и съдиите, но и със съотборниците си. Най-често избухва след сгрешен пас.

„Никога не съм се плашел от нищо, но той беше ужасяващо копеле от първия си ден“, казва нападателят на Ийст Стърлингшър Боби МакКъли.

Именно в този отбор започва кариерата на треньора през 1974-та. Той се задържа в тима обаче само 4 месеца, след като е препоръчан от бивш свой треньор на Сейнт Мирън и приема предложението на третодивизионния клуб.

Клубният стадион „Love Street“ (Улица на любовта) съвсем не е толкова романтично място, колкото бихте си помислили от името му.

Инфраструктурата на Сейнт Мирън е в окаяно състояние и Фъргюсън се заема да оправи нещата, а цялата работа минава през ръцете и очите му – от поддръжката на терена през бюджета и селекцията.

Заварва 35 играчи, но само след месец половината от тях са в „черния тефтер“. Доста от футболистите са освободени, но въпреки това Алекс сглобява силен отбор, който стига до промоция във Втора дивизия.

Следващата цел е изкачване в елита, но Фърги не може да си позволи да посвети цялото си време на футбола. Работи за смешни пари и за да издържа семейството си, продължава да помага в пъба на баща си в Глазгоу. Кръчмата е тип „каубойска среща“ и почти не минава вечер без сцепена глава и „бушони“.

„В пъба ни едва ли можехте да очаквате да видите някой като Силвестър Сталоун, Брус Уилис или Арнолд Шварценегер – пише легендата в автобиографията си. – Но там идваха клиенти, които в края на вечерта след няколко бири биха тръгнали на бой и с тримата!“.

Денят му започвал на клубния стадион, а от 11:00 ч. до 14:30 ч. ходел в кръчмата. След това се връщал на „Love Street“ за следобедната тренировка, след което работел отново в пъба.

В деня на мачовете поръчвал пайовете за феновете и се грижел дори за набавянето на почистващите препарати на стадиона.

По негова идея започнал да излиза клубният вестник The Saint и била вдигната по-висока ограда около стадиона, за да се спрат гратисчиите.

В третия сезон на треньора Сейнт Мирън вече е доста по-професионален клуб. На терена тимът отразява енергичния си лидер – футболистите са млади, мотивирани и решени на всичко, за да успеят.

Но хората от Пейсли, предградието на Глазгоу, където играе Сейнт Мирън, не ходят да гледат отбора масово. Предпочитат да хванат в събота автобуса и да идат на стадионите на Рейнджърс или Селтик. Фъргюсън наема един микробус с уредба и високоговорител, като започва да обикаля с Фреди Дъглас, местен техник и жичкаджия, с микрофон в ръка, да зове народа да идва на „Улицата на любовта“. И посещаемостта доста се вдига.

Връзката на Алекс с привържениците става все по-силна и заради факта, че два пъти в седмицата играе бинго в социалния клуб на стадиона. Феновете дори му огпускат заем от 14 хиляди паунда, за да купи централния бранител на Дънди Юнайтед Джаки Копланд в момент, в който в клубната каса няма нито пени.

Отборът е във възход, но треньорът е притеснен заради пиянските изцепки на някои от футболистите на Сейнт Мирън.

За да ги предотврати, плаща на хора, които да ги следят, а който се остави да бъде спипан „на местопрестъплението“, знае, че моментално влиза в „черния тефтер“ и не го очаква нищо добро. Може да бъде и изритан.

Бар „Ватерло“ се оказва истинско Ватерло за някои от играчите му. Талантът Франк Макарви отива там, за да отпразнува повиквателната си за младежкия тим на Шотландия, но го виждат „шпионите“ на Фърги, който го вади от отбора. „Свършен си за футбола, ти си идиот“, крещи му той. Но по-късно размисля и го амнистира. Един от изключително редките подобни случаи.

Преди домакинство на Патрик Тисъл, братът на Алекс – Мартин, му казва, че е видял групичка от футболисти във „Ватерло“. Не само пиели, но и на висок глас се оплаквали заради липсата на бонуси в клуба. Фърги отложил скандала за след мача – победа с 1:0. Когато играчите си мислели, че е време за празнуване, Алекс взел стъклена бутила и я счупил с все сила в стената над главите им. Никой не помръднал.

В гнева си накарал всички играчи, още по екипи, преди да са се изкъпали, да подпишат споразумение с клуба, че няма да посещават „Ватерло“. Който го наруши, договорът му отива в коша. Отборът е в пълен шок, но подписват всички, а месеци по-късно Сейнт Мирън е шампион на Втора дивизия и влиза в елита.

През 1978-а обаче приказката на Алекс на „Love Street“ приключва по доста нелицеприятен начин.

След завръщането от Карибите тайната от мача с Гвиана все пак достига до ушите на президента Вили Тод, който наскоро е придобил контролния пакет от Харолд Къри. Това обаче е малкото зло. Търпението на шефа се изчерпва след скандала между Фърги и счетоводителката на Сейнт Мирън.

Тя не позволява да бъдат отпуснати дневни на футболистите за пътуването, а и орязва задължителните бонуси, които клубът им дава за квартири и придвижване от домовете до тренировките и мачовете. Фъргюсън я заплашва с физическа разправа, после взима ключовете от офиса и я оставя отвън няколко часа, без да може да влезе да си свърши работата. Жената е ужасена и уплашена до смърт от този гневен тип, който крещи обиди в лицето й.

Тод иска обяснение и заплашва, че ще извика полиция, но не знае с кого си има работа. Алекс му вдига скандал и на него и на практика си подписва оставката.

Президентът използва като коз интереса на Абърдийн към специалиста и го уволнява за нерегламентирани преговори, без да му плаща неустойка.

„Никой в клуба не работеше по-здраво от Фъргюсън. Да, оценявах го. Но той беше арогантен, държеше се просташки, нагрубяваше хората в клуба, дори и жените. Нямах избор, изгоних го. И смятам, че постъпих правилно!“, казва Вили Тод, който остава в историята като единственият човек, който е уволнявал легендарния треньор.

Скоро след събитията от края на май 1978-а Фърги поема Абърдийн и разбива двуполюсния модел на Рейнджърс и Селтик, печелейки три титли. През 1983-а пък извежда „доновете“ до триумф в турнира КНК след успех на финала над могъщия Реал Мадрид.

Наставникът поема Манчестър Юнайтед през 1986-а и останалото е легенда, информира webcafe.bg