В рубриката “Прилики и разлики на наши политици с известни личности” представяме двама философи – Епикур и Ахмед Доган.
Епикурейската етика, с която по традиция се свързва творчеството на философа е отрицание на прекомерния аристократизъм. Обратно – при Ахмед Доган се наблюдава стремеж към обитаване на висшите кръгове на фона на скромния му произход. Според Епикур не всяко удоволствие осмисля адекватно човешкото битие и не всяко страдание трябва да се избягва. При Доган удоволствието заема водеща роля в живота – започнал кариерата си като скромен философ и агент на ДС, днес той е новобогаташ, който се вози на яхта, кара АТВ, обича лукса, уискито, хубавите жени и изисканите трапези.
Според Епикур удоволствието е оправдано, ако премахва страданието, но при Доган не се забелязват особени душевни страдания. Той безскрупулно нарече дясната си ръка Ахмед Емин, който се самоуби в сараите му “мъжка секретарка”, но бе принуден да се скрие в същите сараи – след като идеалистът Октай Енимехмедов му показа, че не е недосегаем.
Доган стана популярен с нагли политически изказвания и загуби харизмата, която имаше в началото на прехода. Той е символ на уродливото явление: как политиката недопустимо се смесва с бизнеса. Доган създаде Делян Пеевски. Доган използва съдебната власт, като бухалка срещу опонентите си.
Удоволствията са елемент от щастието на човека, ако са природосъобразени – смята Епикур. При Доган сигурно му помагат да заглуши съвестта си на бивш демократ, превърнал се в олигарх. Епикур апелира към умереност, схваната като хармоничност в поведението, която отсъства при Доган – в парвенющината си той поиска и летяща чиния, на фона на бедния си, мизерстващ електорат.
Според Епикур знанието е най-дълбоката и трайна основа на нравствения идеал и не е възможно човек да живее приятно, ако подобно съществуване не е разумно. Ахмед Доган е начетен мъж, но не използва знанията си в полза на обществото, а се отдаде на схеми за лично облагодетелстване. Подаряването на книги на свои съратници е блед полъх на мощния интелект на политика, който бе смазан от материализма и жаждата за власт. От своя страна епикурейската етика е далеч от грубоматериалистичните и натуралистични разбирания за смисъла на човешкото битие и живота изобщо.
Това не може да се каже за житейската философия на Ахмед Доган – създал партия от лидерски тип, която превърна в корпоративно начинание, той използва слабостта на държавата през годините, за да натрупа капитали и власт, които го държат на гребена на политическата върхушка.
И за разлика от учението на Епикур, което е дълбоко хуманистично по своята същност, жизненият път на Доган е осеян с авторитаризъм, йезуитски похвати, агентурно минало, мачкане на мислещите и презрение към слабите. И докато учението на Епикур оказва изключително положителна роля в историята на философската мисъл, Ахмед Доган ще остави след себе си тъжния спомен за човек с творчески потенциал, който падна в обятията на Молох и от обещаващ политик се превърна в затворен в Сараите си олигарх.
Епикур е атомист и материалист, който атакува суеверността и идеята за божествена намеса. Епикур вярва, че най-голямото благо се състои в търсенето на умерени удоволствия, с цел постигането на състояние на спокойствие и освобождаване от страха, както и на отсъствие на телесна болка чрез познаване на механизмите на света и границите на човешките желания. Съчетанието на тези две състояния би трябвало да доведе до най-висшата форма на щастието.
Според Епикур най-висшето удоволствие (спокойствие и липсата на страх) се постига чрез познание, приятелство и водене на добродетелен и умерен живот. Граничейки с аскетизма, Епикур възхвалява насладата от простите удоволствия, което определя като въздържане от телесните желания като секс и лакомство.
Иво Югов
www.barometar.net