В настоящото изследване се представят някои от граматическите средствата за изразяване на учтивост в българската устна реч. Акцентът е поставен върху употребата на второличните местоимения и глаголни форми за мн.ч. Представя се и възможността за употреба на второлични местоимения и глаголни форми в ед.ч. в медийната реч, както и факторите, които влияят при избора между т.нар. ти- и Вие-говорене. Наблюденията ни се основават на записи и транскрипции на телевизионни и радиопредавания от периода 2010-2014 г., т.е. от устна реч в официална обстановка, която предполага използване на учтиви изказвания.

Тук приемаме, че учтивостта е комуникативна стратегия, свързана с успешното реализиране от страна на говорещия на дадена цел. Интересите на говорещия често са в противоречие с тези на слушателя, но в същото време една от целите на общуването е запазването, поддържането на съществуващите между събеседниците отношения. Изборът на дадено езиково средство за изразяване на учтивост зависи от редица прагматични и социолингвистични фактори.

Употребата на формите за учтивост е въпрос на конвенция в дадено общество. Съществуващата между събеседниците връзка налага поредица от избори, които определят формата на изказването и нюансират неговото значение. Както К. Иванова посочва, учтивостта е принцип, регулиращ социалната дистанция и нейното равновесие, т.е. тя служи за запазване или намаляване на тази дистанция (Иванова 1981: 130).

За учтивостта като принцип в комуникацията говори още Х. Грайс (Grice 1975), но той я поставя извън основните максими (за количеството, за качеството на предаваната информация), като посочва, че: ”съществуват, разбира се, всякакъв вид максими (естетически, социални или морални по своята същност), такива като “бъди учтив”, които нормално се съблюдават от участниците в разговора” (Grice 1975: 308). Така, докато максимите на разговора целят предаване на информация: кратко, ясно и точно, учтивостта служи за запазване или модифициране на отношенията между комуникантите и в повечето случаи влиза в противоречие с максимите на разговора. Може да се каже, че при речевото общуване действат два вида правила: максимите на разговора, обикновено свързани с ефикасното предаване на информация, и принципът за учтивост, който може да бъде наречен стратегия, обслужваща социалните отношения между комуникантите. Тези два принципа се конкурират в речта и обикновено единият надделява в зависимост от условията на общуване (контекста и ситуацията), взаимоотношенията между комуникантите и целта на говорещия.

Според направените до момента изследвания принципът за учтивост се обуславя от специфичните особености в културата на отделните народи, които от своя страна определят кой от двата принципа – власт или солидарност – взема връх при избора на учтиви езикови средства за означаване на слушателя (Brown & Gilman 1960: 255-257). В българския език има изрази, които са “неутрални” от гледна точка на социалните отношения между говорещия и слушателя. Такива изрази обикновено целят съобщаването на някаква информация (напр. в лекция или научен доклад говорещият може нито веднъж да не използва обръщение, показващо социалните отношения между него и аудиторията). Съществуват обаче и езици като корейския, в които използването на неподходящи учтиви форми или на нехоноративни форми е равносилно на употребата на обидни думи или ругатни (вж. Ким 1998: 24). Като се позовава на Браун и Гилман (Brown & Gilman 1960), Ким предлага следното разбиране за факторите власт (power) и солидарност (solidarity): „Властта, която се определя според социалния и роднинския ранг, възраст и др., установява вертикална социална дистанция. Солидарността се отнася до общи характеристики между хората по родно място, занятие, интереси, религия и др. и общ житейски опит” (Ким 1998: 23). Ким посочва, че в българския език солидарността надделява при избора между ти- или вие-говорене, докато в езици като корейския властта е определящият фактор. В български при разговор с познат човек или с роднина говорещият се обръща към него с ти и съответните глаголни форми за 2 л. ед.ч., независимо че слушателят може да стои по-високо в обществената йерархия или да е по-възрастен от говорещия. Принципът на солидарност е определящ и при разговор на ти между непознати, които обаче са на еднаква възраст. Употребата на местоименни и глаголни форми за 2 л. мн.ч. при наличие на близко познанство, фамилиарни или роднински отношения между говорещите означава дистанцираност или влошаване на отношенията между събеседниците и изразът доста често е ироничен – напр. при общуване в семейството „Какво ще си поръчате за вечеря?“ или „Дали не бихте намалили малко телевизора?“, когато адресатът е едно лице. К. Иванова също посочва, че „в България, върху диалога се отразява по-силно степента на близост между събеседниците, отколкото общественото им положение” (Иванова 1981: 130).

По отношение на българския могат да се посочат и ситуации, в които йерархичните отношения са определящи за избора на вие-формите. В академичните среди факторите познатост, близост, колегиални отношения не са причина говорещите да изберат ти-формите, ако са налице и несиметрични йерархични отношения между тях. Това е причината асистент да използва в разговор с професор учтивите глаголни и местоименни форми за 2 л. мн.ч., докато професорът от своя страна имат правото на избор между ти- и вие-формите, когато говори с близки, познати колеги, стоящи по-ниско от него в академичната йерархия.

В българския език учтивостта се изразява и граматически средства: говорещият може да избира между употребата на формите за 2 л. ед. или мн.ч. на глаголите, на личните местоимения ти – Вие, на притежателните местоимения твой – Ваш. Граматически средства за изразяване на учтивост в българския език са условното наклонение (Бихте ли ми казали…) и употребата на бъдеще време във въпросителни изказвания (Ще кажете ли…). Учтивостта в български може да се изразява и с лексикални средства – чрез учтивите обръщения от типа на господине, госпожо, чрез употребата на титли и звания от типа на академик, професор, доктор, инженер.

Разбира се, има начини за изразяване на учтивост и към хора, с които говорещият се намира в близки, фамилиарни отношения. В този случай глаголите, личните и притежателните местоимения са във 2 л. ед.ч., а учтивостта се изразява с други средства. В българския език това могат да бъдат лексикални средства – напр. роднинските названия мамо, татко, чичо, бабо. Роднинските названия се използват предимно в неофициалната разговорна реч. Както посочва К. Цанков, роднинските названия са достатъчни за изразяване на уважение към по-възрастни роднини и към родители, придружени или не от лично име (вж. Цанков 1988: 50). В медийната реч също са налице лексикални маркери за изразяване на учтивост към близки и познати лица от типа на колега, които изразяват обикновено професионалните отношения между събеседниците. Учтивост в този контекст може да се изрази и чрез използването на индиректни речеви актове (напр. Можеш ли да затвориш прозореца?) и условно наклонение (напр. Би ли затворил прозореца?). Целта е по този начин да се запазят добрите отношения между говорещите и да се избегне евентуалното нанасяне с изказването на “вреда” върху събеседника (вж. Leech 1983).

Учтивостта може да бъде определена като съвкупност от социални норми, специфични за всяка общност. Речевото поведение на членовете на определена общност, което е в съгласие с тези норми, се определя като учтиво.

За историята на Вие

Употребата на личното местоимение Вие като средство за изразяване на учтивост възниква по аналогия на емфатичното ние в средновековния латински език. По времето на Константин Велики (началото на IV в.) римските императори започнали да означават себе си с мн.ч. при издаване на заповеди – „ние заповядваме” вм. „аз заповядвам” – и оттогава формите за множествено число започнали да се свързват с изразяване на учтивост към високопоставени лица. През Средновековието тази практика се разпространява сред всички среди на обществото (вж. Андрейчин 1973; Brown & Gilman 1960; Георгиева 1991; Пантелеева 1994).

В България учтивата форма се появява под влияние на гръцки, румънски, сръбски и руски език през първата половина на XIX в. В началото е обслужвала комуникацията в т.нар. градските среди, за да подчертае наличието на социална диференциация между събеседниците. Диференцирането на ти и Вие-формите обаче става постепенно. Писмените паметници от първата половина на XIX век например показват непоследователна употреба на Вие-формите: в писмовника на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, отпечатан през 1835 година, учтивата форма се смесва с ти-формата. Приема се, че различаването на ти- от Вие-формите приключва през третата четвърт на XIX век, когато отпадат редица лексикални средства за изразяване на учтивост (напр. твоя милост, ваша милост), но Вие-формите оцеляват.

Както стана ясно, още от възникването си, а и до днес, употребата на Вие-формите за учтивост е динамична, зависи от редица обществени нагласи, от нормите и конвенции в едно общество.

/със съкращения/
Марина Джонова
Йорданка Велкова

naum.slav.uni-sofia.bg