Този казан от думи, който завря покрай номинацията на Мария Бакалова за ”Златен глобус”, крие под похлупака си много по-дълбоки проблеми от оценките и внушенията, които един преподавател е направил за бившата си студентка. На първо място – поне според мен – такъв проблем е представата на част от българския интелектуален елит за това какво е изкуство. Мнозина от тези хора нескрито заявяват стремежа си да правят високо изкуство, с високи художествени, естетически и културни стойности.

В същото време много от онези български филми, получили шумно признание както от гилдията, така и от обществото, и които медиите определят като „култови“, представят един социалистически бит (често осмивайки и иронизирайки го), обилно поръсен с ежедневни и често примитивни шеги. Дори и най-бърз преглед на легендарните български филми от миналото (които все още задават представата за това какво е българско кино) ще ни покаже, че по ординатата „високо-ниско“ те са много по-близо до Борат, отколкото до Бунюел.

Без да звуча критично или подозрително съм на мнение, че за този стремеж към възвишеност все още няма достатъчно културни, исторически и дори литературни предпоставки. Именно поради тези причини амбициите към високо изкуство се превръщат в самоцел, която в крайна сметка не успява да се доближи по значимост до Бунюел, но и в известеан смисъл отдалечава и дистанцира публиката.

Лично аз харесвам „Сфумато“ и особено харесвам интепретациите на Иван Добчев на Радичков. За мен беше смущаващо, че за него тези, които харесват „Борат“, вратите на „Сфумато“ ще бъдат затворени. Тук цитирам проф. Добчев: „Тяхната публика (на филма), естествено, не е публиката на „Сфумато“ и никога няма да бъде. Ние никога няма да слезем дотам и да имаме стадиони с публика.“

Мисля, че проф. Добчев не познава публиката си. Подобни изказвания поставят под съмнение и това до каква степен познава хората. Защото хората могат да харесват както „Ноев ковчег“, така и „Борат“.

Опасното според мен е, че споделянето на подобни разбирания нанася деформации на идващото поколение автори (били те режисьори, сценаристи или актьори), които формират светогледа си. И има риск те да формират такива гледни точки, които да ги възпрат да направят каквото и да е, докато се стремят да бъдат Бунюел. Съжалявам, но това е реторика, която не предполага правене на неща, които да стават все по-добри и по-добри, и да има натрупване, това е говорене, което предполага неправене.

Малка история. Преди време ми се обади един човек, много искаше да работи при нас. Изпрати ми портфолио, което беше окей: нищо специално, но, когато говорим за човек на 26-27 години, той тепърва има да натрупва и знание, и опит, и техника. Завършил Академията.

Човекът закъсня с повече от час за срещата ни. Дойде, влезе така, сякаш влиза Мерил Стрийп в „Дяволът носи Прада“ и ми каза, че те артистичните хора са така. След което ми разказа колко велики идеи има. Ако не беше тая политическа коректност, или ако си бехме на Врачанско, щех на тоя човек да му отвъртя два шамара. Обаче, понеже е политическа коректност, след час закъснение трябваше още час и нещо да изслушам амбициите, величието, плановете и разбира се, изискванията за заплащане на този човек, докато времето отлита и аз остарявам в реално време.

И този човек не харесва Мария Бакалова.

Вторият голям проблем е пълната неспособност за признание на успех. Търсенето на недостатъци и минимизиране на постижението никак не се връзва с хора, които искат да бъдат по-близо до Бунюел. Когато ремарките издават прояви на тесногръдие, много трудно можеш да убедиш някого в собственото си величие.

Още една малка история. Имаме един колега, македонец. Преди няколко години той спечели „Titanium Lion“ – най-престижната награда, която човек изобщо може да получи в рекламата. Коментарите, които се изсипаха след успеха му, бяха доста, как да кажа, добчевски. Ама как използвал контекст, ама как имал късмет, ама как не заслужавал, ама как било пресилено, ама как било добро, ама не пък чак толкова добро и т.н.

Много трудно може да се постигне успех, когато се задава контекст, неглижиращ нечие постижение. И сигурно поради тази причина ние не гледаме това високо изкуство, за което иначе толкова много се говори.

Просто не го виждаме. А „Борат“ си го гледахме.

Мартин Димитров
ПР експерт