Пет отхвърлени от обществото деца на улицата живеят извън коловоза на подредения живот. Джаско, Шкумбата, Захари, Тошко и Орела. Говорих с тях. Видях агресията и немотията в очите им. Те пият, карат се помежду си, крещят, крадат. Нямат цел в живота, освен оцеляването. Разликата между тях и нас, работещите бедни е тази, че ядем по-скъпи храни, натъпкани с ГМО, носим по-хубави дрехи и 1 път в годината ходим на почивка за 1 седмица.

Докато говорихме им завидях. Те са като героите на Стайнбек от романа „Улица Консервна“ –  волни птички, които живеят ден за ден. И те имат улица, на която се събират, но будни граждани често се обаждат в полицията – бродягите са прекалено шумни.

Шкумбата е около 20 годишен, набит младеж, с изпъкнали очи и гръмогласен тембър. Има добродушен вид, но когато започне да крещи „Дай 1 лев!“, лицето му се изкривява в зловеща гримаса. За „жертвите“ му настъпва време разделно – трябва да му дадат 1 лев или да избягат от мъртвата му хватка. Първата ни среща беше в кафене до бившия Пионерски дом. Бяхме със сестра ми и приятели, когато изневиделица се появи Шкумбата и извика: „Дай 1 лев!“ Казах му да изчезва, но той включи софтуера си на бърза програма и закрещя: „Дай 1 лев! Дай 1 лев! Дай 1 лев!“

Станах от стола си и го избутах, но изпаднал в транс, продължи да крещи като обезумял. Спря, едва когато сестра ми му даде 1 лев. При втората ни среща Шкумбата бе с по-малки шансове за успех. Чух как жените от съседния офис пищят и отидох да видя какво става. Бродягата, застанал насред стаята крещеше с пълно гърло: „Дай 1 лев!“  Нямаше място за маневри и отнесе здрав шут в задника. След време го срещнах на улицата. Казах му, че с просия няма да стигне до никъде и трябва да работи. Шкумбата ме гледаше с топъл поглед. На лицето му, плоско като житена питка, засия добродушна усмивка. Съгласи се с мен. Разкая се. Каза, че няма да проси. /по-късно разбрах, че е започнал работа, но тайно от аверите си продължава с хобито си./

Тарторът на бродягите Джаско е възпълен, с червендалесто лице и лукави очи. Обича да си пийва. При един от паметните си запои, събаря огромен чадър, с бетонен постамент. Изправя се и срещу 15-на младежи, в неравна схватка. Поваля двама-трима, но се отказва от битката – не желае нови срещи с полицията. Джаско работи, каквото намери. Кара колело и заглежда с похотлив поглед момичетата. Живее за мига. Пие бира. Шегува се. Когато се налага скръцва със зъби на тайфата. Веселяк, добряк, грубиян – типичното дете на улицата.

Орела е отрасъл в дом за изоставени деца. Спи, където намери. Не познава родителите си. Не иска да ги познава. Каза ми: „Щом са се отказали от мен, за какво ми е да знам кои са?“ В очите му се спотайва упоритост, калена през годините на скитничество. Когато го предизвикат, хилавото му тяло се изпъва, като тетивата на лък и главата му се накланя напред. Орела натъртва думите, които са важни за него. „Майка, баща – не са сред тях.“ Той също проси. На парче картон е написал: „Дайте пари за хляб!“ Мечтата му е да проси в Западна Европа. Порокът – играе еврофутбол.

Бродягите внушават чувство на симпатия, но отпечатъкът на живота е жесток: отрасли по домове за сираци, отхвърлени, унижавани, мачкани – те нямат доверие на никого. Душите им са закоравели. Белезите по тях никога няма да зараснат. Но въпреки това – те имат нещо, което ние нямаме: свободата!

Иво Югов

barometar.net

На снимката – Орела