Варна отдавна не е градът, който помня от детството си. Варна е мръсна, пренаселена, зарината с боклуци и налазена от изнервени селяндури, дошли от всички краища на България. Варна се превърна в депо за младите, които учат в университетите й, и после отпрашват  за чужбина.

Варна не е умиращ град. Варна е умрял град, който разчита само на туризма и услугите. Но въпреки реновираното Ларго и подстъпите към Римски Терми, туристи във Варна почти няма. Разчита се на българи, които идват за евтино море. Атракционната зона на Морска гара, която щеше да бъде зона за отдих се превърна в кръчмарник. Наместници там са мутрите, а както е известно мутрите нямат усет за красивото. Мутрите искат да печелят пари.

Варна се задъхва. Варна е съкрушена. Като гъби никнат грозни блокове. Няма градско планиране – до соцблокчета се строят модерни сгради. Няма къде да се паркира. Общината е разрешила стотици блокове да бъдат построени без нужните паркоместа, бирниците й, по цял обикалят и глобяват спрелите по тротоарите. Във Варна има стотици изоставени къщи – символ на наследниците, алчни за пая си. А каква беше Варна преди:

Омайна с морския си въздух, с писъка на чайките, със свободния си дух. Варна беше ключът за в къщи, който нашите ми сложиха на врата, когато бях 5 годишен. Варна беше бабата със синя коса, която ни разказваше как се е къпала в магарешко мляко, утрините, в които чувах вехтошарят да вика: „Вехтошарууу, стари дрехи купувам!“, а матрапазите му пригласяха с: „Рибеее, рибеее..кефал рибееее! Бели скариди, мооорски черешиии!”“.

 Варна беше фото Мексико, Рибарският мост, от който скачахме в морето, попчетата, които ловяхме под Аспаруховия мост, прашната топка, след която тичахме, ожулените колена, мирисът на водорасли и черупките от миди и рапани, локвите в които шляпахме, фунийките, патлангачите с барабонки, досовете за лимки, кино „Култура“, където гледахме филмите с Гойко Митич, бордюрите, на които играехме на ръбчета, а когато пораснахме седяхме на тях и мечтаехме.

Варна беше любовните трепети на сърцето, дъждът, който трополи на перваза, разделите, изневерите, тъгата.

Варна разтваряше топлата си пазва за всеки, който иска да се сгуши в нея, да погали морето, да тича по пясъка, да посрещне изгрева на морския бряг. Варна беше гезмето, по което се прибирах рано сутрин, уютната улица по която вървя, първото крайбрежно капанче, Младежката, където слушахме „Щурците“.

Варна е стиховете на Валери Станков, картините на Стоимен Стоилов, пламъка в очите на Катя Папазова. Варна е дух, който веднъж проникне ли в теб – остава за цял живот.

Но днес този дух е посърнал. Варна се пренасели с идиоти, които не милеят за нея. Варна е полазена от простаци, които фучат с коли и мотори, мърсят и надуват чалга. Чалгари по душа, които НИКОГА НЯМА РАЗБЕРАТ какво е Варна!

Защото, за да разбереш Варна – градът напоен с история – трябват десетилетия. И обич!

Иво Югов

barometar.net