ИТН със своето предлагане-непредлагане на кабинет едва не блокираха парламентарната машина, едва не я повредиха. При това надали това е била целта. По-скоро изглежда, че Слави и посочените от него провеждат политически експерименти и сами се изненадват от резултата. Но независимо от „ефекта на изненадата“, в техните действия се долавя нещо познато, усещане за дежавю. От какво идва то? Пита в свой анализ за „Deutsche Welle“ Георги Лозанов.

ИТН (2020) на Слави Трифонов е третият успешен (вкарал депутати в парламента) телевизионно-партиен проект у нас, който повече или по-малко е подобен на предишните два – „Атака“ (2005) на Волен Сидеров и „България без цензура“ (2014) на Николай Бареков. Характерно за тях е, че се създават лидерски партии на основата на популярността, която преди това лидерът им е натрупал като телевизионен водещ – Сидеров в СКАТ, Бареков в ТВ „Европа“, бТВ и ТВ7, Трифонов в БНТ, „7 Дни“, бТВ и „7/8“. Трансферът на влияние от медийната в политическата публичност предопределя сходствата в поведението на трите партии.

Несистемна игра, омраза и популизъм

На първо място то е поведение на несистемен играч, който отказва да влезе в институционална роля и продължава да се движи по законите на екранния спектакъл, като залага главно на провокацията. В това отношение Волен Сидеров, който с търсените си скандали успяваше да предизвиква органите на реда да го арестуват, е станал нарицателно. Но и Бареков преди, и сценаристите от ИТН сега не приличат на политици, а в най-добрия случай на участници в политическо риалити.

Второ, телевизионните политици обичат речта на омразата. И в нейните традиционни форми като насочена срещу евреи, роми, турци, мюсюлмани, гейове и т.н, но преди всичко срещу политическия опонент. Той трябва да бъде убит с думи, а те трябва да изглеждат яростни, сърдити, обидени, зли, по възможност в черни одежди. Което не им пречи да се коалират с него или със същата ярост да се нахвърлят върху коалиционните си партньори.

Достатъчно е да се проследят отношенията например между Сидеров и друг патриот Валери Симеонов, собственик на телевизията, родила „Атака“, или пък Бареков, който влезе в политиката със свирепата закана: „Веднага щом се закълна като премиер, ще арестувам мишока Борисов“, а накрая затихна в позата на негов плах поддръжник. За ИТН още е рано да се правят изводи, но, така или иначе, с откровено недиалогичния маниер, по който предлагаха премиери и министри, взривиха естествено възникналата коалиция на „партиите на промяната“. И тук вече може да се подозира не само склонност към експерименти, а политически умисъл.

Трето, идеологията на тези телевизионни партии е някакъв радикален популизъм, който описва обществото като война между народа и елита. Политическият елит, който по условие се приема за корумпиран и продажен, е обявен за враг на народа и включва всички политици, с изключение на партията, решила да го изобличи. Тя обещава на народа, че ако ѝ даде доверието си и я облече с „народна власт“, войната ще спечели народът, а не елитът, както досега.

На народа (Трифонов без уговорки говори от негово име, Бареков говореше от името на хората, Сидеров от името на българите) се приписва общо мнение, което съвпада с мнението на партията. Това ѝ дава привилегията да представлява всички заедно, което значи никого конкретно – радикалният популизъм е заплаха за представителната демокрация. Партиите в неговия обсег не разпознават избиратели с групова идентичност, чиито интереси защитават, което ги прави свободни да защитават своите собствени. И поражда догадки дали политическите им спектакли нямат продуцент, който не излиза в надписите накрая. А и дали не е възможно той да се окаже един и същ и за трите телевизионно-партийни проекта.

За ИТН още има мост, който сякаш не е изгорял

ИТН получи редкия шанс да свали от себе си този вид подозрения, защото в парламента го вкара протестната вълна от миналото лято заедно с още две партии, едната от които – ДБ, с дълга предистория на системен политически играч. Но вместо да се възползва от шанса си, набързо се скара с тях, което типологично го отдалечи от „партиите на промяната“ и го остави в семейството на „телевизионните партии“ – Сидеров-Бареков-Трифонов.

Все пак, не всичко изглежда изгубено, още има мост за ИТН, който сякаш не е изгорял – критическият им хъс към заварения политико-корпоративен модел, желанието им да се заявяват като непоколебими борци срещу него. Но това не може да става само с реч на омразата, а даже не е и необходимо. Много по-важно е да се различават като идеология и поведение (и разликата да личи) от тези, които замерят с думи.