Писателят Калин Терзийски даде интервю пред вестник Уикенд.

• Слави Трифонов във властта… Изненадан ли сте от избора на българския народ, г-н Терзийски?
• Не, никак даже. При такива събития ме обзема едно такова малко злорадо, но като цяло мъдро настроение, при което човек и се подсмихва, и въздиша. И си казва: „Че какво друго? Знаех си“. Слави

Трифонов е еманация на „българщината“ във всеки един смисъл, но най-вече в лошия. Тоест, в байганьовския. Гръмогласен, нахален, нахакан, но в същото време конформист.

Спомняте си как бай Ганьо сърба супа и казва: „А, ний много обичаме супа. Ний чорба не ядем, чорбата е турско ядене“. Слави е музикант, виолист, който сякаш се срамува от това и още от младеж (когато имитираше някакъв футболист) започна да имитира мутра. Той е може би най-успешният майстор в едно умение – да прикрива, че знае кой е Брамс! Защо, се питаме ние?!

• Хубаво се питате, до какъв отговор стигате?
• Ами, защото ако „българският народ“, т.е. тоя, из който се е пръкнал бай Ганьо, а не българският народ от който е произлязъл Алеко, ако го заподозре този ми ти байганьовски български народ в нек`ъв интелигент, бе селски“, веднага ще го питат.

Ако някои от неговите избиратели го „хванат“, че знае кой е Брамс, Слави ще се превърне в една от ония омразни „учени глави“, които се фукат, че са чели книги, че знаят някакви засукани европейски музики. Байганьовският народ очаква от него друго: „Я си бичи яко чалгата и си гледай кефа“. Гордей се, че си чел една-две-три книги, че си безцеремонен и груб, че си пробил с нахалство.

Има едно качество, апропо, което страшно въздейства на българите от този вид. Те като хора без самочувствие, страшно се впечатляват и дори възхищават от безочливите и арогантните, от нахално самоуверените. Наричат ги „мъжкари“. Наричат ги „стабилни“. Това възхищение за жалост, показва ниска самооценка и примитивност като при вълците и маймуните – приклякване пред агресивния алфа мъжкар, че чак е противно да се гледа. Слава Богу, аз знам, че не това е целият български народ.

• Какъв сценарий ще напишат трифоновите сценаристи за България? Имате ли предположения?
• Най-вероятно няма да се стигне до писане на никакъв сценарий. Това беше едно шоу. Гледайки, ми се струва, че в някои неуловими мигове те се кикотят като деца, които са направили някаква пакост. Все едно скришом се споглеждат и си казват: „Не може да бъде, направихме ли това? Вярно ли го направихме? Айде да бягаме, докато не са дошли възрастните“! Саката им стоят нелепо, яките ги стягат.

Самите те се надуват и правят сериозни муцунки като малки деца, които си играят на възрастни. Всичко изглежда все едно аха-аха и ще прихнем от смях. Но то пък вече не е и до смях. Особено вреден става един човек, който усеща колко нелепа е „сериозната му поза“, и затова започва да се самонавива и да се самоубеждава, че наистина е сериозен и „наистина е политик“. Той така се „свръхамбицира“ да заприлича на „сериозен политик“, че започва да прави крайни и опасни неща, за да се докаже.

• Кой ще бъде големият губещ от парламентарното шоу и ще има ли печеливш?
• Губещи са всички. Но и печеливши са всички. Демокрацията, всъщност, е именно това шоу. Тя е куп от
• усложнения, грешки, опити, криволичения. Но това показва именно, че се практикува демокрация. Иначе,
• ако трябва да се „оправят нещата“, идва един садистичен диктатор от типа на Сталин и нещата наистина
• се оправят!
• СССР наистина е изживял небивал икономически, военен, политически, космически и т.н. възход колкото
• и ужасно да звучи, но погледнато през „статистическата призма“ е така в сталиновата епоха. Но той е
• граден върху костите на милиони и милиони невинни жертви. И най-вече с цената на свободата.

Така че – нека ги има всички глуповати колизии нa демокрацията – да им се смеем и да се радваме, че не е дошъл някой чичко с мустаци да ни „оправя“. Ужасявам се от идиотизма на тия, които смятат, че е добре да има „силна власт“. Напротив, трябва да има слаба власт, която да слуша народа. И тъй като народът е просто всички ние, тоест има ужасно противоречиви желания и интереси, нещата ще вървят бавно и объркано.

• По времето на Иван Костов пишехте сценарии за предаванията на Слави Трифонов. Разкажете някои
• интересни спомени от онова време…

• Всъщност, пишех сценарии за радиопредаване, което беше продуцирано от негови подчинени – Стефан
• Рядков и Евтим Милошев, доколкото помня. И имаше ужасни проблеми с плащането на заплатите…

• Така ли?
• Да, не получавахме пари с месеци. Но това не е чак толкова весело. Ха! Това е една такава – избягах при Камен Воденичаров в „Каналето“. Все пак аз тогава работех и в психиатрия като лекар и ми беше достатъчно като изпитание за нервите. А и освен това, когато си вече лекар, тоест имаш самочувствието на образован човек, някак ти е неприятно да си близо до някой, който се държи като говедар. Гръмогласен говедар.

• Успяхте ли да вземете дължимия си хонорар тогава?
• Господ да търси сметка на Моисей, защо е счупил третата плоча от скрижалите?! Шегувам се. Който
• има съвест, помни дълговете си.

• Вие познавате Трифонов отдавна. Защо според вас не застане открито пред избирателите си, а предпочита да общува чрез Фейсбук?

• Доколкото знам, Слави е със сериозно хронично заболяване. И ето затова и на мен ми е съвестно да
• се „заяждам“ с него. За свое оправдание ще кажа така: „Аз се заяждам с явлението, с институцията, с
• властта, която той (социалното явление Слави заедно с хората около него) акумулира и налага в действие. А за самия него, доколкото човек може да се дели така на „социална“ и „лична“ част, ми е мъчно и изпитвам състрадание като към болен човек. Няма страдащо същество, за което да не ми е мъчно.

• /със съкращения/