Откъс от книгата на Калина Паскалева, „Дневникът на една курва“:

“Момичетата като мен вечерят на определени места и никога не си плащат сметката сами. Ресторантите, в които ни водят, са изискани и скъпи, а ние сме жадувано украшение на всяка маса. Косите си правим в определени салони, гримират ни едни и същи гримьори. Дори дилърите си разменяме пак помежду си. Преди 10 години не беше модерно да шмъркаш по заведенията както е днес. Сега някои си чертаят линиите показно – направо на масата, за да не се редят на досадни опашки за тоалетната. Преди и кокаинът беше по-чист, и тези, които го вземаха, бяха някак дискретни, все пак понятията „срам“ и „свян“ все още съществуваха, а не фигурираха в бъдещия речник на изчезващите думи. А доброто и гарантирано качество изчезна мигновено след смъртта на Главния. Като виден ползвател на белия прах той бдеше качеството да е ниво – така да се каже, знаеше от опит колко е важно да не бъдеш прецакан с „материал“, забъркан в незнайна лаборатория. Днес топ дилърите са като възрожденските ханджии – както ония някога „кръщавали“ виното с вода, така и днешните омесват кокаина с всевъзможни примеси. Именно Главния ме запозна с най-голямата ми любов, който по съвместителство беше и дилър. Казваше се Мартин. Тогава не знаех с какво се занимава. Фактът, че седеше винаги до Главния, не предполагаше чисто криминално досие. Може би затова се влюбих в него веднага. Той в мен – също. Не беше красавец, даже напротив. Нисък и набит, с коремче, червендалести бузки и сиви очички, които вечно се въртяха като ротативки. Улично момче, тръгнало от малко планинско градче и стигнало до ложата на Главния на стадион „Лаута“, където се и видяхме за първи път. Малък хищник, готов да разкъса всеки, изпречил се на пътя му. В началото крадял коли заедно със свои приятели. Бригадата им се криела из шубраците по цели седмици за жълти стотинки. Имали шеф, на когото трябвало да се отчитат. Изкарвали колкото да имат джобни за местната дискотека и пакет вносни цигари. С времето показал лоялност и талант – качества, напълно достатъчни, за да се издигне в йерархията на подземието. Както и онази животинска устойчивост на оцеляващия, който е готов на всичко, за да не потъне. Но тогава аз не знаех това. Първо продавал кокаин, а после заслужено станал шеф на дилърите. Така започна възходът му в организираната престъпност. Когато Мартин имаше 10 души охрана, днешните смешници, които се имат за мутри, са крали колите на бащите си за едно кръгче из квартала. В начaлото всичко беше наред, а аз живеех с баба ми. Мартин идваше да ме взема с новата си двуврата червена кола, каквато в България много сънуваха, но само малцина можеха да чуят на живо ръмженето на двигателя й. Той беше сред тях, защото изкарваше хилядарки на ден. Качвахме се често на едно от тепетата в града. Много обичаше да гледа Пловдив от високо, само там се чувстваше недосегаем, а и беше сигурен, че това е единственото място, на което не можеха да му подслушват телефоните. Бяха четири и всички до един евтини, те са най-сигурните. Заради твърде простия им софтуер, не е лесно да бъдат закачени така, както лъскавите, които имат вграден джипиес. Телефоните му звъняха непрекъснато, много често едновременно – получаваше се някаква луда симфония, а той като вещ диригент ги оркестрираше с лекота, успявайки да обслужи и четирите линии накуп. Не познавам работата на Найда Манчева, но надали и тя е била толкова сръчна като него… Въпреки че беше възможно най-близо до Главния в йерархията, и той спазваше стриктно правилата, на които се подчиняваха и най-дребните дилъри. Тогава да продаваш наркотици беше малко по-опасно, отколкото е днес. Чантичка с поне четири гумени телефона беше задължителен атрибут. Картите и апаратите се сменяха всяка седмица, за да не могат ченгетата да ги хванат. Полицията се опитваше по всевъзможен начин да ги заклещи, но тъй като контролът идваше от София, операциите винаги се оказваха неуспешни. Ченгетата бяха с по няколко обиколки зад „лошите момчета“ – безкрайна игра на котка и мишка която тогава ми се струваше наистина забавна. *Калина Паскалева Въпреки това се страхувах. Когато с Мартин заживяхме заедно, всяка вечер заспивах с особеното чувство, че баретите ще разбият вратата и ще ни спукат от бой. Той преравяше ежедневно дамската ми чанта, където често скатавахме белия прах, да не съм забравила случайно някой пакет с кокаин. Параноята се насади като постоянен съквартирант в дома ни. Случвало се е да изхвърляме по 4 грама в кофата за боклук – количество, достатъчно за един приличен домашен купон. Всеки месец пристигаха огромни пратки и въпреки че той щипваше от тях за лична употреба, това не се отразяваше по никакъв начин на продажбите. Ако обаче някой от подчинените дилъри си позволеше да прибере дори един грам, се прощаваше с един до четири пръста, пропорционално на грешката си.Рязането на уши също беше едно от честите наказания. А понякога, за да има респект, Мартин ги ръгаше с джобното си ножче в задниците, докато се забавлява в някоя дискотека. Не криехме връзката си. Целувахме се и се натискахме където си искаме. Скоро започнаха скандалите, които също бяха толкова ексцентрични, колкото и отношенията ни. Всички разбираха и за тях. Никога няма да забравя първия път, когато Мартин ми посегна. Вечеряхме със семейни приятели, вдигнах глава и потърсих сервитьора с очи, за да си поръчам вода. Секунда по-късно усетих адска болка в крака, която беше толкова силна, че дори не можех да изкрещя. Мартин беше забил вилица в бедрото ми от ревност. Наведох глава и от очите ми потекоха сълзи, а той ме дръпна. „Мълчи или ще ти разбия зъбите!“. Ето така започна всичко. Чупеше телефоните, които сам ми купуваше, различни всяка седмица, защото не позволяваше друг да ми звъни. Ако види, че съм си изключила звука, получавах един шамар за отскок. „От кого се криеш, парцал долен?! Кого чакаш да ти се обади, курво мръсна?“. Беше убеден, че красиво момиче като мен не е родена да принадлежи на един мъж. В главата му вероятно се въртяха диви оргии, в които аз бях главната блудница. Винаги за всичко бях виновна аз. Биеше ме, ако мълча, биеше ме и ако си отворя устата, без да ме е питал. Напрежението от игричките на котка и мишка с полицията и тоновете наркотици, които тежаха на плещите му, се изливаше върху мен. Такъв беше вечер, смазан от т.нар.си професия. Но със сигурност не и от чувство за вина. Във времето, в което нормалните двойки лежат на дивана и гледат сериали, сгушени един в друг, аз имах тикове, че ще ме удари всеки момент, а колкото и да чистех, по масата в хола издайническите бели точици от пакетите с дрога някак се бяха циментирали, за да ми напомнят в какво опасно приключение съм се забъркала. Като при диагностициран циклофреник, иначе му бях най-милата на света и не позволяваше косъм да падне от главата ми. Можех да правя каквото си пожелая в града, да се държа както си пожелая с хората и никой не смееше да ми направи забележка. Днес в родния ми град още се носят легенди за безобразното ми поведение. Не едно и две момичета съм разплакала, не един и два бара съм потрошила. Избивах стреса от побоищата вкъщи и комплексите на неоценената от мъжа си жена. Правех скандали из заведенията, държах се по-надменно от Мария-Антоанета… Най-грозно се държах с проститутките. Мартин ги поръчваше всеки път, когато бяхме скарани. А аз винаги разбирах. Една юлска вечер преди десетина години приятел на Мартин беше отседнал в хотел в центъра на града, обадих му се и отидох при него. Сашо винаги беше с черни кръгове под очите, а кожата му всеки път ми се струваше все по-жълта. Чудех се дали не е болен от хепатит. Оргиите не му бяха чужди, а ми е споделял, че не е фен на презервативите, така че беше напълно възможно да е болен и от по-сериозна болест. Изнудих го да ми каже с кои курви са се забавлявали предната вечер и кои са духали на моя мъж. Не беше трудно да изкопча дори подробности за по-стари оргии. Чаша уиски, две линии кокаин и цигара по-късно аз вече чаках момичетата в хотела. 26 проститутки! Накарах ги да се съблекат голи и да ми дефилират, а после една по една да разказват какво точно са правили с моя Мартин. Не бяха красавици, косите им бяха опърпани и зле боядисани, а бельото им миришеше на нещо гнило. Кожите им вече сивееха, невиждали крем „Ла прери“ захабени от безкрайни денонощни дефилиета из продънени кревати. Огромното количество евтин грим не криеше и тяхното отвращение. По проскубаните им коси още личаха следи от семенна течност. На следващия ден се чувствах страхотно, докато Мартин не разбра и не ме преби със собствения ми колан. Дебел, кожен, мъжки колан, подарък от един съученик. Още нося белезите от него. Краят на връзката ни дойде след един публичен побой. Всичко започна на шега. Беше измислил игра, в която ме цели с телефоните си, докато не ги изпотроши. Аз тичах между масите в една лятна градина и се смеех истерично, а той беше друсан до козирката. В един момент полудя и след телефоните започна да хвърля декоративните камъни от градината по мен, а когато и те свършиха , взе столовете от бамбук, които всъщност тежаха доста. Беше се превърнал в звяр, вероятно от приетия наркотик. Клиентите на заведението не смееха да се намесят. Някои от тях го познаваха и знаеха, че не бива да го закачат, особено в това състояние. Свеждаха уплашено глави и се молеха нещо да не полети и към тях. Не смееха да издадат звук. Единственият, който посмя да се намеси, беше един от охранителите „Мартине, стига вече, жена ти е все пак. Престани!“. Успях да изтичам и се скрих в тоалетната. Стоях там заключена един час и плачех. Обичах го много, но с времето тази любов се смесваше с омраза, която ме караше да си представям сцени, в които той изпитва същата болка като мен. И все пак, пропит от дрога и воден от изопачената си мъжественост, която му бе вменена от мутренския занаят, той не осъзнаваше какво ми причинява. Сигурно ме е обичал, преди мозъкът му тотално да се изпържи от злото. *Калина Паскалева След тази случка се разделихме за около месец. Отвратена, заминах за София. През цялото време не спираше да ми звъни и да ме моли да се върна. Обещаваше, че ще се промени, че никога повече няма да ми посегне. Казваше, че аз съм неговата жена и че ме обича повече от живота си. Успя да ме пречупи и се дотътрих обратно. Месец по-късно го заключиха заради обвинения в побой. През живота си Мартин беше извършил престъпления, за които нямаше да му стигнат няколко живота да ги излежи в затвора, но за това беше невинен. Лежа 8 месеца. Звънеше ми всеки ден от затвора, говорехме с часове. Нямах търпение да го пуснат, толкова много ми липсваше. Щом излезе от панделата, беше напълно друг. Подменен човек! Каза ми, че е започнал да чете, че е прозрял смисъла на живота. Имал да изкупува много грехове. Говореше бавно, с особен блясък в очите. Изхвърли всички дрехи на „Долче и Габана“, „Армани“ и „Версаче“, които пълнеха гардероба му, заложи на по-семплия стил на обличане. Заряза наркотиците и бандитския начин на живот. Някой казваше, че бизнеса с наркотици не можеш да го напуснеш жив. Можеш, оказа се. Досегашните партньори на Мартин видяха, че няма никакъв смисъл от него – мозъка му бе различен. Никой нищо не му направи. Може би дълбоко в себе си всички му завиждаха, че е избрал правилния път. Каза, че мечтае да види Индия. Върна се в родното си градче, за да започне живота си отначало. И въпреки че уж аз бях цветето в порочния му живот, оказа се, че всъщност съм била поредния грях, от който и той, и аз, искахме вече да се отървем. Нито той поиска да възстановим връзката си, нито аз. Стана неусетно, както най-естествените и правилни неща. За мен беше чужд. Аз за него – също. „Пази се. И знай, че никога не е късно да започнеш наново“ – последните думи, с които го свързвам. Три години по-късно пиех следобедното си кафе в същата градина, в която навремето Мартин ме преби. Главата ми още кънтеше от предната луда вечер, а телефонът беше без звук. Не вдигах на никого, защото можех да си го позволя. Само един непознат номер, който мигаше на екрана, интуитивно ме накара да се обадя. Не си спомням точните думи. Завой, катастрофа… Разтреперих се, врялото кафе се разля по белия ми панталон, а аз ревнах с глас. Мартин беше починал миналата нощ в катастрофа. Возел го баща му. Пътувал от родния си град за летището, където трябвало да хване самолета. За Индия.“

Източник: Всеки ден