Разговаряме с актрисата Мария Стефанова за новата пиеса, в която участва. Тя се казва „Кралицата майка“.

Разкажете ни за сложния образ, който пресъздавате.

Първото нещо, което осъзнах, че ще играя образ, който дълбоко не съм. Не означава задължително да играеш персонаж, който е близо до теб, но все някъде е хубаво да имаш улеснение към този сложен характер. Аз си партнирам за първи път с Георги Къркеланов. Стефан Спасов е прекрасен режисьор и човек. Той постъпи много умно, защото избра подход, с който да се напаснем ние двамата с Къркеланов. Аз да го приема, което беше малко по-трудно и той – мен. Слава Богу той се оказа отзивчив. Той има добро и открито сърце. Той направи пътеката между нас двамата.

На мен пиесата започна да ми е „вкусна“, когато усетих комедията първо. Тя е трагикомична, която е на ръба на черна комедия. Същевременно вътре има човешки моменти, които ако се изпуснат, ще стане страховито за гледане. Няма да ти се иска да присъстваш на този спектакъл. Беше въпрос на време да открия тези закопани „бисерчета“, които са мои и мога да ползвам. После извадих всички възможности на професията. Първо да я науча. Второ да я изговоря като комедия. Трето като пародия. Четвърто като драма и трагедия, за да видя в кой регистър ще работя тази роля. Чисто професионално работих по нея. Нямаше никакво увлечение по тази роля.

С този режисьор работя вече трета пиеса. Предимно сутрин бяха моите аналитични разлиствания и занимания с ролята. Стремях се да хвана логиката на героинята. Открих, че тя е била пълноценен човек с големи очаквания от живота и че този начален тласък категорично се е разминал с това, през което е преминала. Затова тя си го разкрасява и си го доизмисля, дори пред децата си. Помъчих се да я оправдая защо е такава – защо е властна, силна, защото нищо в живота не е зависело от нея.

Във филма „Вчера“ се превъплъщавате като учител. Защо освен 
като вдъхновител ролята на учителя е важна в обществото?

Истинският учител е повече от артист, защото той трябва да намери начинът, да усети персонално всяко дете и да засее тези познания – тези семенца, които един ден ще се развият в човека. Учителят може да има поразително влияние върху живота на един млад човек, но това се случва индивидуално. Когато един учител работи с един клас от 30 деца не е същото. Когато се захване персонално както учителят по физика Теодосий Теодосиев, тогава е Дар Божи. Той е посветен на тази работа. Това е свещенодействие. Децата си избират конкретен учител и отиват при него с отворено съзнание – пр. учителят по литература. Това са индивидуалните нагласи на всеки. За това не е добре учителската професия да е популярна. Тя е призвание. Истинският учител е лъчист. Моята майка е учител. Дори, когато се пенсионира, тя продължи да работи. Никак не ? тежеше.

Участвате в пиесата „Три високи жени“ на Едуард Олби. Текстът е изключително силен и завладяващ. Това е един образ в три различни възрасти. Какво е Вашето усещане, докато се превъплъщавате в този образ?
Това е толкова сложен и истински материал! Олби е превъзходен психолог преди всичко. Ти трябва да познаваш толкова добре женската психика – диплите на женската душа. Той ги налучква много вярно. Когато за първи път видях и прочетох текста аз изпитах паника, как ще обхвана цялата тази роля, всичките тези възрасти, които накрая са сумирани като извод. Самият автор признава в свое интервю: „Аз исках да отмъстя на своята майка. Аз съм осиновено дете. Искам да отмъстя за всички неща, които преживях. Аз я мразих! Аз започнах да пиша, за да я накажа. Когато свърших написаното и го четох, си казах: „Боже, какво направих?! Аз написах за нея ода.“ И приятелите ми, които знаеха моето отношение към нея и които го споделяха, казаха: „Ама ти си имал прекрасна майка!“

За да преплувам, за да мина всички тези неща в тази роля, за да достигна до общия образ на госпожата – свирепа, силна, на една жена, която е понесла всички големи компромиси, направила ги е, за да изгради живота си такъв, какъвто тя смята, че трябва да бъде. Тя е успяла да ги понесе и затова в различните възрасти тя е толкова различна. Тя трябва да е младото момиче, което знае, че само трябва да пробие в един мъжки свят, а и на няколко пъти казва: „Мама ме подготви.“ Психологията на американската жена не се различава по нищо от българската. Ако ние имаме нашите силни българки: Черната Мария, Костанда, Султана и др. Една жена носи девет души в себе си – въпросът е: „Коя, кога, как ще използва?“

.Когато срещнеш сложен женски образ, ако нямаш път в живота преди това извървян или страдание, което те е калило или не си платил своите женски данове на природата, не може да усетиш голям женски образ. Може да изиграеш прекрасно Катерина, Ева Пунтила, Настася Филипова, но не и такава американска жена във всичките възрасти и в своята зрялост. Основното беше прегледът от края към началото. Това е смисълът, когато ни събира трите. Лесно е да мислиш, че го живееш, че правиш компромиси, но когато стигнеш онзи момент, в който лежиш, работи подсъзнанието и се наблюдаваш отстрани – да се видиш именно през лъжите, илюзиите, разбиването, несправедливостта, през всичко, през което е преминал човешкият живот, ако го разстелиш наобратно, е най-сложната възможност да се изиграе. Тя казва на малката: „Не те харесва!“ Но кога не я харесва? – не я харесва, когато вече е в леглото и може да погледне живота ?, иначе няма оправдание защо не я харесва – тя е още млада, създава живота си, но го изгражда така не както е редно. Започва с илюзиите, с отвратителните компромиси. Приема брак, който не е съюз на нормална млада жена. Съгласна е с всички неща, за да се реализира и да има този живот, който иска.

Средната жена е озлобена, тя е проклета. Тя върши гадостите с коняря, т.е. зрялата, която усеща липсите ?, благодарение на този компромисен брак. Това е по отношение на интимната линия. Затова тя казва: „Аз не съм толкова лоша. Имаше и хубави неща, и добри времена.“ Това е от нейната мъдра страна. „Какво по-добро от това, когато си счупихме гръбначния стълб?“ – Това е символ на достойнството, то не е случайно. Спокойно стоящ човек в живота, когато това изчезне, че имаш право да стоиш изправен в живота – че си го живял и можеш да се обърнеш на всички страни и да кажеш: „О, Боже, успях, въпреки всичко!“, а не да се обърнеш, когато си на 50г. и си прискърбие да кажеш: „Оу, каква гледка! Колко мизерия е имало в моя живот! Колко неща съм приела и с колко неща не съм се справила, колко неща съм получила несправедливо и за колко неща съм виновна, за колко неща, ако имам възможност, бих направила точно обратното! Но вече няма как. Бурята е стихнала. Големите беди са отминали. Остава краят. Да излезеш от края. Да излезеш от живота. Кога? Когато вече можеш да спреш и когато всичко е свършило и нищо не можеш да поправиш.“ Тогава нямаш сили да направиш нищо ново.

Тогава поне трябва да намериш сили да излезеш от живота. Да приемеш края спокойно. Да не се страхуваш от смъртта, защото не излизаш от нещо, което се преживява на розово килимче и на задната седалка на луксозна кола. Не, минал си през цялата кал на живота. Джапал си през нея. Пръскал си хора. Понесъл си това. И го приемаш за лично достойнство, а си могъл да избереш трудната пътечка. През централната пътечка има всички възможни компромиси, които човек може да направи.

Според Вас кога един компромис може да бъде простим, 
кога е невъзможно той да бъде оправдан?      

На колене се застава единствено пред нещо, което вече си изживял. То е свещено в твоя личностен свят. На колене съм заставала единствено пред смъртта на майка си и баща си. Дори тогава, когато знам, че ще ми коства много и ще платя огромна сметка, аз реагирам емоционално и със сърцето си. Много хора реагират по-точно и работят с мозъка. Когато съчетаеш двете – сърцето и мозъка, можеш да не направиш малки компромиси. Ключово е малките компромиси да могат да бъдат лечими от твоя емоционален свят. Да можеш да имаш достатъчна причина, защото си посветен на нещо. Когато избереш в живота си цел или кауза, към които си се насочил като театър, живопис, изкуство и искаш да ги постигнеш, и ги поставиш по-високо от собственото си его, и те са по-значими от твоето дребнаво собствено Аз. Тогава някои компромиси са простими, защото ти искаш да постигнеш това. Въпросът е то да бъде в онези рамки, в които няма да се срамуваш да се сетиш, да помислиш и да ти стане неудобно като човек от самия себе си.

 Защо е важно човек да познава себе си?

Ако ти не почнеш да се познаваш добре и навреме, си загубен. Тогава при мен дойде думата „самопознание“. Ако ти не си зададеш всички въпроси, когато си в трудни моменти, тогава, когато мислиш, че си постигнал усъвършенстване в някаква професия и си въобразиш, че знаеш всичко, е свършено с теб. Тогава започваш да вземаш уроците, когато привидно си научил всичко. Това са най-тежките и същевременно най-сладките уроци, защото всяко нещо, което научаваш извън нормативите, по които си построил живота си, това са най-големите печалби. Тогава започва помъдряването. Тогава се научаваш да разбираш. Тогава се научаваш да прощаваш. Тогава се научаваш да се радваш. Тогава се научаваш да рискуваш. Тогава се научаваш на всички неща, които си пропуснал в своя стремеж много рано и винаги да си доволен. Никой не стига толкова рано до върха. Малцина са избраниците, които го достигат. Ако достигнеш върха на своите възможности – това си е вече постижение! Тогава може да се уважаваш. Човек трябва да има смисъл. Само и единствено човек е отговорен за съдбата си – и когато бърка, и когато успява.

Ако в началото на демократичните промени не бях отишла да защитя своите колеги от Народния театър аз щях идеално да се впиша в новата политика на театъра, но аз не можех да постъпя по друг начин, защото това нямаше да съм аз. Аз загубих нещо, което към онзи момент не оцених, че губя. За мен нямаше стойност. Десетки хора ми казаха: „Държиш се неадекватно. Защо защитаваш загубена кауза?“ Аз усещам с цялото си същество, че се извършва подлост в театъра. Реагирах така. Можеше животът ми да бъде по-лек и по-красив, но не съжалявам за този сладко-горчив хляб, който ядохме близо десет години група артисти. Изядох го. Справих се.

Как това Ви кали?

Другата дума, която дойде в моя живот е „преодоляване“. Звучи като лозунг, но не е така. Когато ме изхвърлиха от театъра беше много тежко. Имаше нощи, когато беше много тежко. Исках само да спя и да сънувам. През цялото време ми беше монологът на Хамлет: „Да заспя, да заспя… и да сънувам, да не се събуждам“ Аз, която всяка сутрин се събуждам, готова за живот. Става рано от памти века. Майка ми ме приучи на ранно събуждане. Ставам рано и готова да го живея живота. Това бяха месеци, години, в които исках да спя и да не се събуждам. Изведнъж се появява възможност, която аз или ще приема да я направя, или не. Или ще скоча, когато най-много ме е страх, или няма да скоча. Аз скочих. Там е чалъмът – когато си най-слаб, когато въобще не знаеш какво ще стане – скачаш – то се получава или не. Но ако си имал в себе си потенциал.

Театърът е съревнование. Работата по една роля е работа по любов. Взимаш една роля и я обичаш. Ревности винаги е имало. Друга взима ролята, която искаш и я играе. Когато Петя Герганова минаваше, аз се залепях за стената, за да мине тя. А сега – нищо. Аз не искам никой да се залепя – аз не съм Петя Герганова, но искам да има отношение.

 Как човек успява да прости. Възможно ли е след време 
прошката да го доведе до радостта?

До радостта да, но до щастието никога, особено, когато си простил или искаш да простиш нещо, което е непростимо. Аз никога не мога да се усетя напълно щастлива, но се радвам на толкова много неща. Всичко ме изпълва с радост – като стана сутринта рано и грее слънце на балкона. Детето ми е далеч. Христо излезе от живота ми. Влизам в един театър, който е много различен от времето, в което работих в него, но аз се мъча да го приема, защо има много талантливи хора, на които се възторгвам. Мога да заплача от художествен факт. Плачех, когато златните момичета се състезаваха, по-специално на съчетанието на Анелия Раленкова – нейният танц с топката. Това никога няма да го забравя! Това е друг вид монолог на един друг вид талант. Това са нещата, които ме възторгват. Те ме довеждат до емоционално сътресение. Учудва ме, когато виждам как се обичат гълъбите на терасата ми. Как я ухажва той. Колко е старателен. Как я пощи. Как я гали. Как я гледа – пък отляво, пък отдясно. Пък така, пък иначе. Пък като започнат да се целуват и се вкопчат – притеснявам се – ще си извадят човките. Той се оттърсва и си тръгва. Мъжка работа.

Какво Ви учудва днес?

Учудвам се на дивата череша, която цъфва първа в задния двор. Тя е огромна и пищна. Те я чупят. Секат. Бетонират я отвсякъде. Обаче тя не се дава. Пробива и продължава да съществува. Тази дива череша – продължава да ме радва. Борът е моето войниче. То си ме пази. Има шишарка. Аз си я гледам. Радвам ? се. Има природни сили, в които е втъкан и малко ген. Има много неща, които продължават да ме радват. Радват ме успехите на дъщеря ми, че се справя с живота, когато докараха бебето на актьора Пламен, с когото играя в „Облог“. За умните и талантливи актьори няма страшно.

Как си партнирате с публиката?

Усещаме се с публиката – взаимно е. Тя е първа. И започва да ми партнира. Когато не ме усеща, тя не ми партнира, но въпреки всичко аз пак правя нещата на максимума на своите възможности. Тогава знам, че сме се разминали с голяма част от нея. Аз знам кога сме били заедно. Кога сме си говорили – дъх в дъх. Важно е да знаеш къде реагира публиката – на по-елементарните или на по-фините неща. Аз я усещам. Знам кога да не очаквам повече от това, което тя може да даде.

Разкажете ни за Вашия съпруг – художникът Христо Стефанов

. Когато Христо заболя, аз отрязах работата, защото исках и трябваше да бъда до този човек. Аз чувствах отговорност към своето семейство, което трябваше да остане цяло. Този сладко-горчив хляб стои в душата ми. Набрах тази сила и останах вкъщи. Как ли не звъняха телефони, за да ме карат да се върна в театъра. Аз отказах. Всички обичаха Христо. Ние се затворихме с него в апартамента. Той имаше неповторимо чувство за хумор. Казваше: „Маце, спокойно, ще го изживеем този живот. Книгите, ателието, филмите.“ Живеехме няколко години. Нашите приятели не можеха да ни разберат. Питаха: „Какво правите? Да дойдем на гости. Вие елате“ Ние – „Не“ Питаха ни – какво правите – Говорим си. Не можехме да се наговорим. Той имаше бурен смях. Всичко си казахме. Разказахме си всички басни и приказки. Как са ни надценявали и подценявали. Написа голяма книга в съавторство с проф. Чавдар Попов. Той познаваше много личности. Преди това вкъщи идваха много приятели художници, артисти. Говорехме си много за изкуство, за театър, за световни течения.

Освен изключителен творец, Вие сте и човек, който 
излъчва достойнство и висок дух. Как успява човек 
да запази достойнството си, въпреки трудностите 
и материалните времена, в които живеем?  

Когато си живял толкова много време, ти срещаш толкова много хора, преживяваш толкова очарования и още повече разочарования, преживяваш тези малки, дребни подлости, които са ежедневни. Те се случват в работата или в живота. Когато малките предателства са те съпътствали дълго време, когато си разбрал, че дори близките приятели в сложна ситуация са готови да направят това, когато си срещнал и нови приятелства и нови чисти хора, и нови взаимоотношения, дори нови изпитания, няма начин да постъпиш другояче освен така, както си създаден, както те е научил животът. След като той те е пляскал дълго – ти си направил своите изводи. Бях чела, че трудните времена имат научна стойност. Истински любознателният човек, умният, трябва да успее да открие точно това – научната стойност, а не само ударите.

Моят живот никак не беше розов. Аз не съм от щастливите актриси, на които мъжете им вършат всичко, а те имат само капризи. Няма такова нещо. Ние създадохме заедно живота си с Христо. Ние с него нямахме две еднакви лъжици. Двамата си направихме радостите и мъките. Ние не взехме жилище от държавата. Той беше много топъл човек. Той ми беше достатъчен. Аз съм в този дом. До този човек. Флиртовете са дребните изпитания на живота, но се сблъскваш и с големите. Никога не съм живяла безинтересно, даже в мъките си. Когато несправедливо те изхвърлят от твоята общност. Когато загубиш човека до себе си – половинвековен живот, с когото сте сраснали. Когато си загубил – майка си, баща си. И преминеш през тези страховити изпитания – сигурно си научил, че животът е това – бели и черни страници.

Да успееш тогава да се изправиш, когато животът те е навел до земята, е само благодарение на собственото ти усилие. Никой няма да те изправи! Ти трябва да намериш опорната точка, за да започне изправянето. Човек не може изведнъж да се изправи. Търси къде да се подпре, за какво да се хване. Така е при големите житейски срутвания. Те не остават незабележими и подминаващи. Те остават в теб. Те те рушат отвътре отвреме навреме, но те те правят и стабилен. Ти знаеш, че или ще ги приемеш и ще намериш смисъл за какво да се хванеш, за да излезеш или ще се отпуснеш и ще си вечната страдалка.

Животът се е състоял. Човек е обичал. Реализирал е професията, която е обичал. Има толкова приятели и още повече неприятели, което показва, че човек е жив, защото никой не блъска по „умряло куче“. Незабележимите живеят по-добре и по-леко.

 Разкажете ни как съхраните обичта си към
 животните през годините и как тя съхрани 
вас през годините

Аз съм известна с моето отношение към животните. Петър Увалиев ме заведе на гробище за животни в Лондон. Там ми показа един гроб, на куче на който пише: „На единствения верен приятел в моя живот.“ Те са безсловесни живи същества. Те са чисти и са като деца. Толкова съм пътувала. В чужбина никъде не съм видяла убито животно.

Как запазваме усещането си за тези, които 
обичаме и които никога не си отиват?

Това е най-вълшебният момент. Това е автопортретът на съпруга ми. С него си общувам във върхови моменти от живота ми. И се карам с него, и го обичам.

Научаването да живееш с човек, който вече не е физически с теб, е голямо събитие. Нито за миг не допускам, че Христо го няма. Целият ми живот е съобразен с него. Не защото му спазвам конкретни дати, а защото не давам да му пипнат компютъра и книгите или да му влязат в ателието. Само Гюлтен. Нея Христо я научи. Понякога се качвам в ателието. Той е там във всяко нещо. Такава е връзката с майка ми. Тя си отиде най-рано от живота ми. Знам, че тя ме пази, когато играя на сцената. Пази си ги хората. Човек, който е осмислил съществуването на друг човек до себе си, няма начин да излезе от живота му. Приятелите също много помня.

Интервю на Ирина Тодорова
frognews.bg