„Не мога да показвам на тълпата грозните си рани, защото не обичам да съм обиталище на врани…“ – стих от поемата „Честен кръст“ на поета Борис Христов, който казва всичко за мълчанието му. Той е Борис Христов. Голям, съизмерим със Селинджър – писателят, напуснал светската суета. Борис Христов – човекът, който отмества камък, за да го отличи, като творение на природата. Поетът, който одраска душите на няколко поколения. Самотният човек, който ни показа къде сме – в ъгъла на живота – тщестлавни, алчни, недонаправени.
Борис Христов – мерилото за Морал. За Страдание. За Болка. Прочетете стиховете му.

Иво Югов

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.