Заедно с моя приятел решихме да си направим коледен подарък и си организирахме пътуване до Виена. Получихме покана от негови австрийски приятели да им гостуване за коледните празници. Заминаването беше предвидено за 25 декември.

  Тръгнахме рано сутринта от Варна. След  близо седем часа пътуване с автобус до София, Виена изглеждаше най-отдалеченото място на света.  Стигнахме в късния следобед на 25 декември в столицата. Никога не бях виждала София по-празна. Улиците изглеждаха пусти и нямаше помен от оживление. Явно по Коледа София е място на големи миграции. Място, от където хиляди хора отпътуват, за да пристигнат в родните си провинциални градчета. Столицата изглеждаше голяма, обширна и не знам  защо все така мръсна. Боклуци, прах и кал.  За да стигнем до летището използвахме градския транспорт и успяхме от близо да наблюдаваме града. Забелязахме Перловска река, минаваща през него.

 Приличаше на депо за отпадъци. Боклуците свободно се носеха по течението , а мръсотията се оталагаше по бреговете.  По нищо не личеше това да е европейска столица. Нищо, че софиянци се гордеят с така гръмкото име на новия си булевард “Брюксел”, намек за присъствието на Европа в родната ни столица. Европейско в София обаче трудно забелязах.  След смяна на два автобуса и грозен скандал с контрольорка успяхме да стигнем до летището. С нетърпение очаквахме излитането на самолета и мястото, където той ще ни отведе. Далеч от скандали кавги и балкански синдром.

  Отлетяхме и за малко повече от час пристигнахме в Австрия, на връх Коледа. Летището изпълнено с талпи от хора, чакащи или излитащи. Всеки поел пътуване по празниците. Не се наложи да чакаме и си взехме бързо багажа. Отправихме се към метрото. То от своя страна голямо, осветено, изпълнено с информационни табели и плазми. Телевизорите вероятно сложени, за да не скучаеш докато дойде метрото. То за пояснение пристига на всеки  5 мин. Въпреки това хората са помислили за всичко, включително и за студа. На вън духаше силен , леден вятър, под земята обаче беше топло и уютно.

Стигнахме до центъра , след това взехме такси за хотела . Той беше за младежи, на цени достъпни за всеки студент, било то и източноевропейски.  Вечерта мина неусетно. Сутринта на закуска най-малко очаквах да чуя българска реч . Но ето,че българите действително бяха навсякъде, дори и където не очакваш. С нови сили се отправихме към центъра на града. Рано сутрин Виена изглежда огромна и празна, но архитектурата на сградите придава такъв колорит,  че се чувстваш специален, вървейки по улиците, било и те празни. Стигнахме до центъра на града, бяхме на Stefansplatz. Огромен площад, носещ духа на старовременна Виена. Пред нас се издигаше катедралата Stefansdom. Kaто отправиш поглед наготе дъха ти спира. Чудиш се дали би могъл само с един поглед да обхванеш това великолепие. Поглеждаш втори път, но и той не е достатъчен, за да осъзнаеш действително къде стойш.

 Влязохме вътре и останахме очаровани от видяното. Катедралата беше изпълнена с изкустни живопистни католически фигури. Бяха толкова реални, че очакваш всеки момент да проговорят. Stefansdom блестеше от светлини, коледна украса и озвучен от приглушена музика. Мелодията течеше на фона на протичаща служба. След като станахем свидетели на коледното богуслужение и потопили се в атмосферата на празника се отправихме към централните улуци.  Наближаваше обед и центъра беше изпълнен с чужденци. Издаваше ги непрекъснатото снимане  и опитите да запечатът всеки момент от присъствието си в града.

Стигнахме до един от най-големите замъци във Виена. Дворецът Хофбург. Оставихем посещението му за по късно и си взехме билети за spanische Hofreitschule в превод испанско училище по конна езда. Надявахме се сумата на билета на отговаря на качеството на това, което предстоеше да видим. След като започна разбрахме, че сме попаднали на място, което рядко можеш да видиш. Жокей демонстрираха възможностите на расови жребци , които с финес и изящество танцуваха обеска на фона на класическа музика.  Сградата сякаш трептеше от произведенията на Моцарт, Щраус, Бах. 

Макар и животни, те усещеха ритъма на музиката и с грация се движеха по земята. Бяха научени да удивляват и да внасят страхопочитание сред публиката си. Жребците умееха да бъдат едно с танца и мелодията. Те се справяха много по-добре всравнение с  нашите младежи по родните дискотеки, които приемат танца за неравномерно поклащане, странно тропане с крак и щракане на пръсти, придружени от любимата балканска музика. Училището по конна езда, осъществена по такъв начин, беше единственото по рода си. То впечатляваше с финес, стил, хармония и изящество. Като гледаш движенията на тези възхитителни животни те обзема чувство  на удивление и респект към труда, който е положен, за да бъдат научени да се държат така.

Всичко беше изпипано до последния детайл и реално имаш възможността да се потопиш в атмосферата. Можеш да си представиш как тези жребци са се движели пред погледите на кралете и кралиците на Виена. Традициите неимуверно са се съхранили във времето и са се запазили такива, каквито са били.  Със затаен дъх излязохме от сградата. Постройката беше на стотици години, но понищо не личеше датировката й. В XXI век тя продължаваше да удивляда и дори се ценеше повече.

 След забележителните сцени, който наблюдавахме се отправихме към музея на африканското и азиатско изкуство. Докоснахме се до съвсем различна и далечна култура. Разгледахме и поехме към един от символите на Виена- Пратера. Мястото, за което всеки, който е бил в града говори. За наш късмет нямаше мъгла и успяхме да се качим на виенското колело. Наблюдавахме града отгоре, колелото се въртеше бавно и успяхме да се насладим на архитектурата на столицата. След като слязохме се разходихме в Пратера. Овеселителните влакчета не работеха, имаше сравнително малко хора. Дали заради студа или късния следобеден час ни се стори празно.

Група деца се забавляваха на малкото работещи машини, а туристите правеха опити да заснемат под най-добрия ъгъл символа на града. Започна да се смръчава и се отправихме към дома на нашите домакини във Виена. Бяхме отдеднали при австрийски познати , който с радост ни приеха в жилището си. Бехме на гости на младежи на 18 години, за които Виена беше прашинка от света, а те жадуваха за нови земи. Едва на 18 години, а вече обиколили Европа момчето на име Лукас и момичето Тереза правеха планове за това, да учат още езици и да обикалят света. За тях Виена не беше нищо специално.

Не бяха стъпвали в източна Европа, знаеха малко за България, но с желание приемаха информацията , която им давахме за страната си. Апартаментът се намираше в краен квартал на града. С транспорт до него се стига за 15 мин. Трябваше да се прикачим с метро и автобус, но точността на градския транспорт не ни загуби времето в чакане.   Поредния ден премина и дойде следващия. Посрещнахме утрото със заснежени улици. Беше заваляло достатъчно, за да покрие земята. Излязохме рано сутринта да усетим зимата в празнична Виена. Беше тихо и спокойно. Отправихме се към близкия парк. Намирахме се в предградие на града, но по нищо не личеше отдалечеността му от центъра. Разходихме се и забелязахме как навсякъде се появиха снегопочистващи машини, които обикаляха улиците да изчистят 5 см сняг.

По време на нашия престой не заваля повече сняг, въпреки това всяка сутрин в града се забелязваха машини, които проверяват състоянието на улиците. За начало на деня се отправихме към аквариума. Щом пристигнахме бях впечатлена от размера на сградата. Австрийският ни приятел Лукас разказа, че сградата е построена по време на война . Едно място, използвано за военни цели сега е трансформирано в аквариум, приютил стотици видове морски обитатели. Идвайки от  Варна се сетих на нашия аквариум,чийто таван тече и от морското царство има сякаш основно гупита и златни рибки.

Във виенския аквариум можеше да се побере малка кооперация. На излизане си пожелах един ден да се радвам на подобно място в собствения си град. Беше станало обяд и се отправихмем към Mariahilferstrasse- виенската “Витошка”. Стотици магазини, пазаруващи чужденци и динамика. Коледа беше минала и хората се бяха завърнали в града. Навсякъде се чуваха разговори както на немски, така и на турски, английски, руски, китайски и много др.

Виена беше събрала хора от най-различни националности и култури. Всички обединени от идеята да живеят спокоен и уреден живот. На тази търговка улица имаше стотици хора, още толкова коли и тълпи от бързащи шопинг маняци. Ние се сляхме с навалицата, но за миг не се чувствах погълната от множеството. Въпреки интензитета хората изглеждаха спокойни и уравновесени. Липсваше агресията и озлобеността. Личеше си , че проблемите им не са свързани с повишаващата се цена на парното или поскъпването на хляба, а това какъв цвят да се пуловерът им. Живееха сякаш друг живот.

  След като се изморихме достатъчно приятелите ни ни заведоха на английско кино. В града беше помислено и за чужденците, които можеха да гелдат фими, които не са на немски и имаше отлични условия за това. След  филма се прибрахме и не усетихме как трябваше да ставаме за новия, изпълнен с преживявания ден. Решихме да посетим  замакът Шонбрун. Дворецът, в който е живяла последната австрийска кралица, наричана от обичащите я поданици Сиси. Пред замъка имаше дълга около 600метра опашка за билети. За късмет не се наложи да чакаме , а по български и с малко помощ от Лукас успяхме да прередим почти километровата опашка.

 Намерихме машина за билети и така спестихме почти час чакане. Влязохме в двореца и потънахме в разкош. Бяхме в стаите на кралицата, слушахме за начина, по който е живяла и се възхищавахме на имението й. Градините пред двореца бяха огромни, трудно бе да се обхванат с поглед.  Там цареше разкош и великолепие. През пролетта тези градини за изпълнени с хиляди рози, които са поддържани от най-добрите градинари. Изглеждаше така, сякаш времето беше спряло. Само стотиците туристи напомняха за динамиката на настоящия момент.

 В близост до двореца се намираше зоогическата градина на Виена. С нетърпение влязох, защото исках да видя любимите си животни, които иначе гледам само по телевизията.  В родната зоогическа градина, наричана всъщност”зоокът” можех да видя голямо разнообразие на тревопасни кози,също рехави вълци и изнемощял лъв. Това беше и причината толкова силно да сикам да видя тамошната зоогическа градина. Още на входа бях смаяна от гледката, разкриваща се пред мен. Стотици животни бяха гледани в най-добри условия и получили възможно най-добрата изкуствена среда на живот.  От мармузетки и куали до  гепарди и слонове, жирафи и урангутани, пингвини и тюлени. Видяхме надпис , на който пишеше,че градината е построена преди 250 години. Всяко животно изглеждаше добре нахранено и може би се чувстваше отлично в тази среда, макар че не е на свобода.

След приблизително 2 часа разглеждане само на зоогическата градина се отправихме към центъра на града. Намерихме приятна виенска сладкарничка и се отдадохме на удоволствието от сладкото. Стана късно и бързахме да се приберем, защото на следващия ден ни очакваше пътуване до Словакия. Предпоследният ден във Виена решихме да се възползваме от уредения транспорт и неограничените възможности, които предлага градската инфраструктура. За  14  евро на човек купихме билетза  отиване и връщане до Братислава Пътуването беше приятно и неусетно, за 50 мин стигнахме в словашката столица. В момента, в който стигнахме на гарата източна Европа сякаш проговори. Гарата беше чиста, но занемарена.

 Липсваше всякаква информация относно разписанието на автобусите. Успяхме да видим служителка, която с дървена пръчка, приличаща на сопа, сочеше мястоо, от където можем да получим някаква информация. Отправихме се към посоченото място и тя тръгна с нас. Всъщност информацията щяхме да получим от нея. Малко трудно се разбрахме с жената, поради факта, че тя приказваше отлично само словашки. Поназнайваше малко немки, а английският не беше от силните й страни. С малко търпение успяхме да се разберем с жената. Тя каза, че билетите, които сме си взели от Виена включват цената на градския транспорт в Братислава.

 Опитахме се да разберем кой автобус е необходимо да вземам, за да стигнем до центъра на града. Спряхме мъж, който моят приятел заговори на руски. Мъжът попита от къде сме  като разбра, че сме от България се зарадва. Знаеше София, Пловдив и Варна. Вълдошеви се като разбра, че сме от морската столица. Започна да говори за посещенията си на ”Златни пясъци”, “Албена”,” Св. Св. Константин и Елена”. Веднага попита как е пивото в България. Пита за водката и каза, че щом има пиво всичко е наред. Явно и в Словакия, както и при нас алкохолът беше на почит. За мин се почувсствах като вкъщи. Представих си кръчмите и хората, консумиращи в литри алкохол.

Изтокът направо изкрещя в ухото ми, а Тереза и Лукас стреснати се оглеждаха и се чудеха къде са попаднали. Замислих се колко близко беше Виена, а всъщност колко далечен беше манталитетът й. Успяхме да стигнем до центъра. Разходихме се и се опитахме да намерим забележителност, която да посетим. Трудно се ориентираме по картата, която си купихме, но поне разстоянията бяха кратки и бързо се стигаше. Видяхме сградата на операта, а след това стигнахем до друга сграда. Тя беше музей, в който влязохме. Уредничката му говореше едиснстено родния си език и малко на късмен успяхме да й обясним, че сме студенти. Пуснаха ни безплатно в сградата. Обиколихме и бързо излязохме, поради липсата на информация и невъзможността да разберем какво точно има в музея. Там се намираха множество картини, вероятно на известни словашки личности, но не можахме да видим разсяснение никъде.

Постояхме още час в града и се прибрахме с първия влак обратно към Виена. Приятелите ни с категоричност заявиха, че повече няма да се върнат в тозиград, нито в тази страна. Може би това беше момента, в който те оцениха  родната си страна, а ние си припомнихме колко още на изток се намира България. Върхахме се във Виена и се отправихме към следващия голям дворец на града- Хофбург. Първият ден бяхме оставили разглеждането му за по-късно и сега беше дощъл момента да го видим отвътре. Това беше място на шринцове и принцеси, на разкош и лукс. Посетихме първо Silberkammer.

 Там бяха изложени порцеланови, кристални, златни сервизи , притежавани от кралските семейства. Полсе се отправихме към стайте, в които са се помещавали кралете и кралиците на Австрия. Навсякъде готика и изкуство от най-висока класа. Картини, изпълнени с живот, изобразяващи времето на австрийските управници и начина им на живот. В стайте, в които влизахме се усещаше величието на престолонаследниците. От портретите се долавяше колоритността им. Спалните, в които са спели, стаите, в които са работили, приемните, които са имали. Всичко това свитеделстваше за развитието на австрийското общество. Нямаше и помен от застой.

 Наследството, което са оставили и традициите, които са положили правят Виена днес най-добрият град за живеене, според съвременна статистика. С право града е начело на проведената класация. Виенчани са успели да съхранят миналото си и да запазят неразрушено наследството си.  По този начин градейки, създават ред и удобство. Беше се стъмнило, когато излязохме от двореца. Вечерните лампи осветяваха сградата. Тя блестеше с цялото си величие. Времето предразполагаше за приятна разходка и ние се отправихме към едина типична виенска механа. Приятелите ни бяха направили резервация за едно от най-уютните местенца в града. Заведоха ни на място, където правеха най-вкусните шницели.  В действителност храната беше добра и изпитахме сладостта от вечерята.

Това ресторантче беше едно от най-известните места в града. По стените бяха сложени статии от вестници и списания, които са писали за механата и нейната незабравима кухня. Ресторантът се изпълни с хора и ние се потопихме в атмосферата на вечерта. Прекарахме прекрасни полседни часове в града и със съжаление се отправихме към апартамента, за да си стегнем багажа за отпътуване.

  На сутринта излязохме рано, за да се насладим на последните часове в австрийската столица.  Минахме отново по вече познатите улици, научихме спирките на метростанцията и знаехме кои автобуси са ни необходими.  Вече се чувствахме сигурни и някак приобщени. Видяхем сградата на парламента и кметството.  Самолетът ни скоро излиташе и трябваше да се отправим към летището. Сбогувахме се с австрийските си приятели, благодарихме им за гостоприемството и  приятелското отношение. Пожелахме си да се видим отново и този път защо не във Варна, на лято.

 Отидохме на гарата и влакът за летището дойде. Имахме поредната приятна изненада от Виена, когато служителят на летището във видимо добро настроение и доста добронамерен  ни даде места за бизнес класа, без да имаме билети за нея.  Получихме хубав подарък от него и още един добър спомен от Виена. Знапочна пътуването ни към България. За по-малко от два часа бяхме в София и след още час със самолет пристигнахме във Варна. Бяхме готови на следващия ден да посрещнем новата година с пожелание да ни донесе повече пътувания в чужбина.

Деница Герчева

barometar.net

20.01.11