За Максим Бехар комуникацията е бизнес, начин – и качество – на живот. А също и движението – обиколил е света пет пъти. 18 часа е онлайн. Освен че е абсолютно запален по всякакви технологични джаджи, които могат да облекчат, улеснят и забързат…още повече бързането.   
За човек, започнал кариерата си като журналист и работил повече от десетилетие като такъв, се е разделил с журналистиката точно… когато е дошло времето за раздяла. Рационална преценка, в която цитира и Уинстън Чърчил: "Човек може да постигне много неща с журналистиката, но трябва да знае точно кога да се откаже от нея". (Добър съвет, но мнозина са безнадеждно – често и бездарно, пристрастени.)

Ако на някой му се струва лесно да напуснеш журналистиката и да се занимаваш с PR, лесно е само на пръв поглед. Независимо от многото "преквалифицирали се". Може да си супер добър журналист и да се провалиш като PR експерт. Само опитът и познанията от професията не са достатъчни, за да направиш успешен бизнес. Особено ако започваш през 1995-а…

Събитието

Те се случват всеки ден. Имаше събития, които преобърнаха живота ми, защото преобръщаха планетата. В самото начало на 1989-а, в една много късна съботна вечер седях във варшавския си апартамент и единственият тогава източник на що-годе добра информация – телевизията, прекъсна програмата си, за да съобщи, че пряко от Гданския университет ще бъде излъчен дебатът между Александър Квашневски и Адам Михник. Първият – тогава един от младите лидери на комунистическата партия, по-късно два мандата президент на демократична Полша.

Вторият – тогава един от легендарните лидери на антикомунистическата опозиция, блестящ публицист и до днес главен редактор на най-тиражния полски всекидневник "Газета виборча". За онези години това беше толкова абсурдно и невъзможно, дебатът беше наситен с толкова интелект и напрежение, че когато свърши, аз се обърнах към жена ми и простичко казах: "Комунизмът свърши".

Такива събития, макар и много по-незначителни за историята, но далеч по-значителни за всекидневието ни, наистина има постоянно. Смятам, че появата на царя в българския политически живот беше знаменателно събитие. И тонове хартия да бъдат изписани колко неуспешно е било то, ако се върнете десетина години назад във времето, много лесно ще се убедите, че ако това не се беше случило, България и досега щеше да бъде раздирана от синьо-червени политически крамоли, които още повече щяха да спират развитието й.

Професионално – първият брой на вестник „Стандарт" през далечната 1992 г. Създаден без легенди, без ореоли или догадки, създаден със страшно много труд. Оттогава на този ден, 10 август, винаги обядваме или вечеряме с Валери Запрянов, тогавашния ми главен редактор."Стандарт" наистина създаде нови стандарти в българската журналистика и когато същия този ден свалих от машината първия, ама съвсем първия брой на вестника и помолих всички колеги в редакцията да се разпишат на него, Валери написа в горния ляв ъгъл с дебел флумастер: "Максо, връх си!".

15 години по-късно тази първа страница се върна при мен – откупих я на благотворителен търг, организиран от вестника, и сега е неизменна част от хрониката на времето в офиса ми.В бизнес план – денят в края на 1995, в който късно вечерта звъннах на вратата на малкото ни софийско апартаментче, носех стотина вестника в ръце, и уморено казах на жена ми, която ми отвори: "Край с журналистиката, трябва да пробвам мога ли да започна бизнес". Започнах. Дали успях…

И до днес нямам отговор на този въпрос. Отстоявам своя бизнес всеки ден. С много успехи, част от тях световни, с много грешки, за радост местни и поправими. Но всеки ден уча нови уроци и всеки ден полагам огромни усилия, за да се променя към по-добро и това да правят и хората край мен.

И накрая – много лично. Естествено, раждането на сина ми и дъщеря ми. Помня всяка секунда – как очаквах обаждане, как самият аз се обаждах. И после смъртта на баща ми, само пред пет години. Като че ли целият свят се срути в един миг и трябваше да го събирам частичка по частичка, и над всяка една от тях да мисля какво ли би направил татко ми сега.

Знам, че събитията често се преплитат по начин, който не позволява да се разграничават така рязко едно от друго. Те обаче често имат своите особености и ако намерим сили да ги отделяме и разглеждаме в тяхната цялост, винаги ще имаме силата и позитивизма да предизвикване нови, още по-добри събития. Доколкото можем.

Личността

Предпочитам да вярвам на реални личности, не на медийни образи.Ето защо номер едно е баща ми. Най-важният. Изминал пътя от дванайсетгодишен работник до човек, от когото зависеха хиляди хора и най-голямото в тогавашна България промишлено производство. Не промени отношението си към хората, не се промени вкъщи, просто работеше и постигаше успехи. Това според мен е велико постижение. Да си един от многото и в същото време да си незаменим.

В бизнеса това е Терънс Билинг, единственият все още практикуващ PR експерт, който е работил с легендарните господа Hill и Knowlton някъде през 70-те  в Щатите, а сега е изпълнителен вицепрезидент на най-голямата PR корпорация в света  Hill & Knowlton.

От първите му съвети, когато го срещнах преди десет години ("В бизнеса постоянно гледай три неща – етиката, професионализма и печалбата"), до думите му само отпреди десетина дни ("Ако искаш да успееш в бизнеса, гледай внимателно към Изтока, оттам вече идват всички нови неща, не от Запада…").

Терънс е човек, с когото прекарвам цели дни в разговори, на безброй чаши бяло вино, и когато си тръгвам обратно за вкъщи, в самолета често преглеждам записките от разговорите ни и се чувствам страшно зареден – не само с бизнес идеи, но и със сигурността, че ако можеш да гледаш поне три-четири години напред, то няма защо да се притесняваш за бизнеса.

Личностите… Те са толкова много. Големите личности. Животът ми ме срещна много пъти с папа Йоан-Павел Втори, с принц Чарлз, с баща му принц Филип, с Хилари Клинтън, с Шимон Перес, със стотици премиери, президенти, крале и кралици, бизнесмени, които управляват милиарди…

И всеки път, на всяка една среща влагах всичко от себе си, за да открия един човешки елемент, една човешка дума, която не само аз, но и всеки друг може да проумее и да промени живота си. Защото в крайна сметка смисълът да има истински и големи личности край нас е да можем бързо да откриваме нови светове и да се променяме. Просто винаги да се променяме…

Откритието

Всеки ден правя открития. По едно или по две. Понякога пропускам от многото ангажименти и след това наваксвам.
Смятам, че открития трябва да се правят постоянно, малки или големи, те ни променят, те ни движат напред… Последното ми истинско откритие е най-новата ми дефиниция за бизнеса, в който съм през последните почти две десетилетия – Public Relations. А тя е: да казваш истината така, че да се хареса.Има три ключови думи в тази дефиниция, степенувани според важността им: истина, казвам, харесвам. Ако ги спазваме, бизнесът ни със сигурност ще е това, което трябва да бъде.

Творбата

Децата ми, Мишо и Ралица. Достатъчно зрели и добри, за да съм доволен. Компанията ми – M3 Communications Group, Inc., създадена с толкова любов, развивана в бурни и променливи години, с бурни и  променливи успехи, но в крайна сметка една прекрасна бутикова компания. И много хора, убеден съм, се гордеят, че са работили в нея.

iPad – със сигурност е творбата, без която сега не мога и в която съм качил хиляди творби на други хора; устройството, с помощта на което пиша следващата си творба – моята нова  книга, посветена само на PR опита ми. В нея ще има доста спорни гледни точки, но и уникални случки, неразказвани никога досега, както и много интересни примери от бизнеса.

Творбата… Това ще е дори и следващият ми PR проект, който и да е той, защото всеки един от тях изисква творчество, последователност и много, много работа.

Явлението

Новите технологии. Социалните мрежи. Имейлите в движение, независимо дали са доставяни на BlackBerry, iPhone или друго устройство. Но все пак сега, в 2010, бих извел социалните мрежи на доста по-предно място сред технологичните явления или като следствие от технологичното развитие на света. Беше лесно да се предположи. Facebook на практика събра на едно място всичко, което досега имахме поотделно: електронна поща, чат в реално време, снимки, видео, профили…

И с това промени света поне в три посоки. Затова смятам, че е явление. Първо – всеки вече стана публична личност. Всеки, наистина. Само допреди две-три години публични личности бяха хората на шоубизнеса, политиците, известните журналисти, певци, актьори…Сега влезте в който и да е профил във Facebook и ще намерите много повече информация за когото и да е, отколкото един вестник публикува например за един политик. И тази информация е достъпна за над 500 милиона души по целия свят. Второ – всеки е вече журналист.

Върнете се само няколко години във времето и ще си спомните, че от журналистите се изискваше да имат образование, редакция, карта… Сега просто влизаш онлайн, в блог страницата си, във Facebook, където и да е, и пишеш. С всичките му отговорности и задължения. И често ще те прочетат повече хора, отколкото е тиражът на всички вестници в България, взети заедно.

И накрая, трето – всички вече са и PR специалисти или поне искат да бъдат. Защо иначе ще имаш свой профил онлайн, ако не искаш да имаш добър имидж, да се представиш по-добре, да сложиш най-добрите си или дори най-провокативните си снимки… За да се представиш, както искаш, пред публиките, които се интересуват от теб… Ами това си е просто част от PR техниките, които ние използваме всеки ден.

Това е истината. Явленията се променят. Слава Богу. Появяват се все по-често и носят само добри неща – развитие на комуникациите, а с това и развитие на обществата. 

Повратната точка

В личния ми живот… Струва ми се, че това е заминаването ми да уча в Прага. Попаднах в непозната за мен среда на свободно мислещи хора, на анализатори и коментатори в дълбочина – професорите от Икономическия университет, както и колегите в едномилионното като тираж списание "Младий свет". Стояхме по цели нощи в редакцията или на чаша бира в пражките кръчми и светът ставаше по-добър, по-човечен и много по-интересен.

"Навън" беше все още комунизъм, но вътре в нас се беше зародило нещо съвсем различно, ново и свободно.
Журналистическият импулс и неистовото ми желание да отразя отвътре промените в системата ме отведоха във Вилнюс, когато малката и горда прибалтийска република се опитваше да се отдели от Съветския съюз. На границата конфискуваха всичките ми пари, във Вилнюс имаше забрана за излизане вечер, а аз се оказах точно тогава в центъра на града. Приютиха ме млади хора, с които и до ден днешен съм приятел, истински приятел.

На следващия ден попаднах в парламента, който само часове по-късно беше обкръжен от литовци, за да не допуснат вътре съветски войници. Изкарах близо месец в целия този хаос, бях един от двамата журналисти вътре в парламента по това време, върнах се обратно във Варшава, опознал какво може да причини една тоталитарна система и колко огромно е съпротивлението й в нежеланието да си отиде.

Психологически, дори политически, разбира се, и лично това беше един от най-важните обрати в живота ми. Върнах се във Варшава, опаковах багажа си и се прибрах в София. Със сигурност бях нужен тук повече отвсякога.После дойде невероятното изживяване, наречено вестник "Стандарт", огромна повратна точка не само за мен, за екипа, но, мисля, и за цялата българска журналистика.

После се появи и бизнесът, истинската повратна точка, когато трябваше, а и все още трябва всеки ден да вземам стотици решения с минимален брой грешки в тях. Вече бях набрал скорост и се оправях в сложната материя, когато заминах за месец в Япония, за да уча модерен мениджмънт в Международния икономически център в Йокохама.

Всичко беше толкова чуждо, толкова странно и – да го кажа точно – извънземно за мен, че се съпротивлявах на това, което учех, с цялото си същество, с всичките си рецептори. Прибрах се в България с отлична и ценена навсякъде диплома, но все още не исках и да чуя за Япония.

Месец по-късно отворих бележника със записките си, прочетох ги няколко пъти, започнах да ги тълкувам съобразно нашите, европейските условия и реших че ми липсва още нещо, за да има истинска повратна точка. Заминах за Съединените щати, обиколих за месец повече от 30 PR компании, питах, разпитвах, записвах.Прибрах се в България и вече знаех какво искам от бизнеса и как той може и трябва да бъде честен, почтен и креативен. Събрах екипа си, взехме голям флипчарт с над 100 листа, стояхме часове пред тях и… Това беше повратната точка в моя бизнес.

Незабравимото

Първата ми пищеща машина. За 25-ия ми рожден ден. Татко я донесе вечерта у дома директно от завода в голям кашон от груб картон.Падането на комунизма. И с това началото на трудната и мъчителна за всички смяна на системата.Войната в Литва и безкрайните денонощия на неизвестност в обкръжения парламент, докато дъщеря ми Ралица във Варшава навършваше една годинка.

Първият компютър за офиса ни в малко апартаментче на тиха софийска уличка. Малката табелка с надпис M3 Communications Group, Inc. Поръчах я в една работилничка в Кардиф, където бях на продължително обучение за свободата на медиите. Все още я пазя.
Първата една страничка с няколко цифри какво ще ми е необходимо, за да започна бизнес – бюро, принтер, два стола… И нея пазя.

Раждането на Мишо и на Ралица. Притесненията, вълненията, надеждите. Досега всички се сбъдват.Денят, в който си отиде майка, бях едва на 13 години, и денят, в който се сбогувах с татко, само няколко месеца преди 50-ия ми рожден ден. Помня всяка секунда и от двата дни.Денят, в който станах Почетен гражданин на родния ми Шумен – града, който толкова много обичам. Почетната титла все още приемам като огромен кредит, който тепърва трябва дълго, внимателно и отговорно да връщам на града си.

Първото ми докосване до друго любимо място – Сейшелите. Първите запознанства, хората, природата, общуването, непознатият прекрасен и спокоен свят. Друга планета…Първото BlackBerry и срещата с концепцията да можеш да четеш имейлите си където и да се намираш.И накрая – всеки ден, в който се е случило нещо интересно в бизнеса ми и в живота ми. 365 на година. Ако е високосна, просто прибавете още един ден.