На 16 декември 2010 ръководителите на европейските правителства тържествено обявиха, че са готови да направят каквото е необходимо за да защитят еврозоната. На думи е лесно, биха казали скептиците, но в случая трябва да ги приемат на сериозно, пише Мартин Улф във Financial Times.Еврозоната вероятно ще оцелее, макар и не без допълнителни сътресения, като авторът изтъква три аргумента: първо, еврозоната разполага с дълбока политическа подкрепа; второ, дългосрочните интереси на страните-членки стоят зад проекта; и трето, тези държави могат да си го позволят.Накратко, еврозоната притежава волята и необходимите ресурси да продължи евро експеримента, изтъква авторът.

Нов доклад на Nomura Global Economics подкрепя тезата, посочва Улф. Докладът напомня, че еврозоната е продукт на европейски интеграционен процес, започнал след края на Втората световна война. Дори за днешните лидери на Стария континент това остава жизненоважен проект, макар военните спомени у хората вече да са избледнели.Нещо повече, допускането, че европейската интеграция ще създаде мощни сили, затвърждаващи нейните устои, също се оказа правилно.
В края на краищата, последствията от дори частично разпадане на еврозоната са неизвестни и плашещи. Само при изключителни обстоятелства европейските лидери биха предприели тази стъпка.

Така че, макар много германци да се гневят на небрежното поведение на някои свои европейски партньори, елитът на страната е наясно, както с опасностите от евентуалната изолация, така и с ползите на стабилността, която европейският проект внесе в отношенията на Германия с всичките й съседи.От своя страна лидерите на страните със затруднения се страхуват, че излизането от еврозоната ще им донесе имиджа на отхвърлени.Това не означава, че разпадането на еврозоната под някаква форма е немислимо. Германия би я напуснала ако сметне, че членството е несъвместимо с монетарната стабилност, а периферните страни – ако преценят, че членството е несъвместимо с просперитета. Никой обаче засега не е близо до такова решение.Преструктурирането на проблемните държавни дългове е доста вероятно, но какъвто и да е вид разпад на еврозоната – много по-малко, посочва Улф.

Парадоксално, трагедията на еврозоната е в това, че тя функционира прекалено добре. Уеднаквяването на рисковете стимулира ускорено изравняване на доходите.По време на еуфорията непредпазливи кредитори отпуснаха назаем въжетата, с които заемателите да могат да се обесят, било то безотговорни правителства (като в Гърция) или безразсъдни частни структури (като в Ирландия и Испания). Резултатът бе огромна задлъжнялост.В крайна сметка най-късогледите кредитори се вразумиха. Но когато частните заемодатели затягат примката, частният дълг всъщност се превръща в публичен, тъй като правителствата се опитват да спасят от свиване финансовата система и да запазят активността в засегнатите икономики.

Дори страни със стабилни публични финанси, като Ирландия и Португалия, се изправиха пред трудности. Ирландският държавен дълг се очаква да достигне 125% от БВП през 2013 от 25% през 2007, като една трета от увеличението ще се дължи на спасяването на банковата система.Добрата новина е, че пазарите осъзнаха грешката си, а лошата е, че го направиха твърде драматично. Това предизивка огромен дългов проблем за страните със затруднения и изправи еврозоната пред болезнени проблеми.Както се отбелязва в доклада на Nomura, контролирането на държавните дългове зависи от три фактора: първичния бюджетен дефицит (преди лихвите); връзката между лихвите и прогнозния растеж; влиянието върху дълга на необходимостта от спасяване на банки или на „дълговата дефлация“ – увеличаване на дълговото бреме, заради спадащи вътрешни цени или обезценка на валутата (при деноминиран в чужда валута дълг).

В природата на кризите е да утежняват неимоверно тези три фактора.Особено важно за прогнозния растеж, фискалната позиция и заплахата от дългова дефлация е фактът, че задлъжнелите страни рязко губят конкурентност в процеса на конвергенция.В периода 1999-2007 разходите за единица труд спрямо Германия са нараснали с 31% в Ирландия, 27% в Гърция и Испания, и 24% в Португалия. Тези страни предстои да извървят дълъг път, за да си върнат конкурентоспособността.Докладът на Nomura представя някои обезпокоителни цифри относно мащаба на фискалните предизвикателства пред задлъжнелите страни.

Да предположим, че целта е да бъде постигнато съотношение държавен дълг / БВП от 60% (Маастрихтският критерий) до 2030. Да допуснем също, че лихвите са само с 1% по-високи от номиналния ръст на БВП. При това положение необходимото свиване на първичния структурен бюджетен дефицит между 2009 и 2020 е 16-18% от БВП в Гърция, 14-16% в Ирландия, 10-12% в Испания и 8-10% в Португалия.Размерът на това предизвикателство се обяснява отчасти от съответните първични дефицити: 9,8% от БВП в Гърция, 9,7% в Ирландия, 7,5% в Испания и 5,4% в Португалия. Не е изненадващо, че пазарите на са склонни да финансират някои от тези страни на приемливи нива.Това са огромни предизвикателства. Трудно ми е да повярвам, че преструктурирането на дълговете ще може да бъде избегнато навсякъде, отбелязва Мартин Улф.

Според него е непростимо, че последното ирландско правителство е гарантирало банкови дългове толкова нехайно, а останалите страни от ЕС са подкрепили това решение.За една държава определено е грешно да спаси кредиторите на банките си с цената на собствената си кредитоспособност.Това че го прави главно за да защити финансовите системи на други страни не подобрява нещата, а ги влошава.Въпреки всичко, преструктурирането на дългове не е смъртна заплаха за региона. Важно е да се знае, че на Гърция, Ирландия и Португалия се падат само 6% от БВП на еврозоната. Дори Испания съставлява само 11%.

Нещо повече, съвкупният държавен дълг на еврозоната е само 84% от нейния БВП, а бюджетният й дефицит – едва 6%. И двете цифри са по-ниски от тези за Европейския съюз.врозоната трябва да постигне три цели: да спре банковата и фискалната паника; да помогне за оздравяването на страните, изпитващи икономически трудности; и да създаде рамка за предотвратяване на подобни кризи в бъдеще.В опита си да постигне това тя има едно голямо предимство – че еуфорията от конвергенцията е приключила, и една голяма пречка – че някои страни-членки имат огромни проблеми, завършва Мартин Улф.

investor.bg