„Станах поет, защото се влюбих в едно момиче до края на живота си ще съм и благодарен“ това сподели в интервю за телевизия „Европа“, големия български любовен лирик Евтим Евтимов, издал над 50 поетични книги, сред които: „Причастие за влюбени“, „Вино и любов“, „Вечерна наздравица“, „Между огън и вода“, „Искам обич за обич“, „Жени, целунати от Бога“ и др.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– Автор сте на над 50 книги последната, от които „Жена на балкона”. Само вдъхновение ли трябва, за да пишете любовна лирика и то толкова красиво?

– Ако мисля предварително какво трябва да правя нищо няма да стане. При мен нещата идват спонтанно, светва някъде някаква лампичка и аз търся място където да се скрия и да запиша това, което ми е светнало. Мисълта на Хайне аз също съм я използвал много пъти, но той не е само прав, а и много придвидлив, защото поезията ще се окаже и до края на времето най-гладното изкуство. Пари не се печелят, имоти не се правят, служби не се печелят с това, но се печели признание, отношение на хората към теб, защото ти не може да не се съобразиш с хората, за които пишеш стихове. Така че Хайне си остава и сега актуален и преди два века предполагам, че и след два века. Няма лесна поезия, истинската поезия е мъчна поезия, тя се ражда с мъката и с безсъниците, с любовта към поезията се ражда поезия.

-А кога е било най-трудно на един автор преди или сега? На вас кога ви беше най-трудно?

-Никога не е било лесно да се пише поезия. Някои се оправдават с времето, но поетът не се съобразява с времето, не си избира времето, през което ще пише, то трябва да му дойде нещо от някъде. Сега и издаването е много трудно особено за младите и на тях трябва да им се помага, защото има една стара руска поговорка „На талантливото трябва да се помага, бездарното само си пробива път”.

-С какво ви провокира вас в началото белият лист и какво беше първото нещо, което сте написал, много ли ви връщам назад?

-Любовта… Връщате ме в 9 клас и първото ми влюбване като ученик. Беше ме страх да кажа на момичето, че я харесвам и седнах да и напиша писмо. Когато момичето е прочела писмото, което и написах казала, че и прилича на стихотворение. На това момиче ще съм и благодарен цял живот, защото от тогава аз пиша стихове. Имах възможност да се обадя на това момиче преди години, но не исках да виждам това момиче, което съм видял като едно видение, да го видя сега като баба, защото исках да запазя спомена, исках да запазя хубавото. На тази жена ще бъда признателен цял живот.

– На времето петричката врачка ви е предрекла успех, тогава повярвахте ли и?

– Аз бях малко неверник в някои моменти, но тя беше казала на дъщеря си да ми каже да отида при майка и, за да ми каже нещо интересно и важно – ще стана голям човек, а аз се засмях и така и не отидох. След време ме викнаха при първият секретар на Комсомола и ми предложиха работа в издателство „Народна младеж” и ме назначиха като завеждащ отдел „Поезия” и така започна всичко.

– Вярно ли е това, което твърдят, че всичките ви любовни стихове са изживяни и че зад всеки любовен стих стои истинска история?

– Няма измислено стихотворение, аз не съм измислял. Макар че много пъти са ми казвали, че трябва да измисля нещо, но аз не съм измислял може би съм доразширявал това, което съм видял, чул и научил … Любовната поезия ми създаде едно име, с което всеки би се гордял, но аз понякога се ядосвам. Казват, че с тези стихотворения съм имал много любовници.

– А вярно ли е това?

– Не е вярно за съжаление. Ще прочета едно стихотворение „Жена на балкона”, което е и песен на Веселин Маринов:

Жена на балкона

Каква жена, каква камбанария,
застанала пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар.

За такава хубава жена,
сътворена от магия блага,
дяволското ми сърце призна,
че глава и къща се залага.

Колко огън, колко нежен плен
има в двете й очи небесни.
Господи, дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни.

– Повечето автори казват, че най-хубавите творби се раждат от живота, прочетете ни още някоя и ни кажете каква е историята на тези стихове.

– В една хотелска стая през 66-та година написах едно стихотворение, което стана хит на Веселин Маринов и Тончо Русев – Горчиво вино:

Бъди в живота ми като калинка,
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда под свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.

Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен,
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.

Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневни и с добри очи,
но всякога си остани такава,
дори когато много ми горчи.

Горчива обич нека ме опива.
От старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво.
За подсладено – няма да те дам!

– Коя от творбите си цените най-много?

-В различни времена, различни стохотворения. Може би едно от емблематичните стихотворения, което изпя Емил Димитров – Обич за обич:

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Днес ми стига, че нещо съм дал.
Може ти да не дойдеш на среща
но след ден, но след два, но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
да гори до последните дни,
до последния дъх и до гроба.
Стига заеми!
Стига везни!
Искам обич за обич.

– Как се роди това стихотворение, помните ли?

– Това стихотворение се роди една нощ връщайки се за Петрич от София, роди се след една първа целувка…

– През призмата на времето, кое е най-специфичното във вашата поетика?

– Не мога да кажа. Аз пиша това, което чувствам, което виждам и това, което ми лежи на сърцето.

– Според вас с времето българският литературен вкус дали се е променил?

– Той не може да не се е променял през годините, дори самата поезия независимо каква е, когато е поезия хората я приемат. Но поезията не се приема механически… Преди време когато правихме големи четения в НДК и в други големи салони, с които четения сме се гордели, идваха ученици и хора от вскякави професии и ние се радвахме на това. Сега също се радваме, но тогава идваха хора, които нямат сетива към поезията, а сега идват само хора, които имат отношение към поезията, което е много важно нещо.

– А има ли млади хора, които идват? Има ли интерес на младите хора към поезията?

– Има…

– Останаха ли големи имена на книгата у нас?

– У нас винаги е имало големи имена. През изтеклите години се родиха големи поети – Иван Радоев, ако се върнем още малко по-назад Елисавета Багряна, Дора Габе, Павел Матев, Дамян Дамянов, Петя Дубарова…

– А сега?

– И сега има… Наскоро ми се случи нещо доста интересно, при мен в редакцията дойдоха по различно време три жени, които ни изумиха със стиховете си. По този начин се потвърди моето мнение, че през последните 10-15 години има много силно женско присъствие в поезията.

– Вие правили ли сте някога компромиси с творчеството си?

– Сигурно … Имам един много неприятен случай, когато преди време, като млади автори ни търсеха да пишем текстове на песни… Един ден си стояхме в къщи и слушахме масови песни и се ядосвах кой пише тези текстове на песни и накрая съобщават, че текста е на Евтим Евтимов, т.е. грешките си отмъщават.

-Кажете ни за ролята на литературата в нашето съвремие.

– Литературата винаги е имала значение за възпитанието на българският народ, има и ще има. Каквито и промени да стават около книгата, каквито и теории се появяват за разни книги, без книга не може. Така че книгата ще си остане един от най-добрите подаръци, особено когато се подарява на млади хора.

EkipNews.bg