EUR
Зареждане ...
Хората са полудели абсолютно, всеки втори си говори сам по улицата. В мига, в който стане въпрос за взаимоотношенията със системата и в мига, в който заговориш за банки, за кредити, за социални взаимоотношения, хората стават… дори им се променя погледът, казва режсьорът Александър Морфов в интервю за ТВ „Европа“.
ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА
– Кой е основният контрапункт в постановката „Полет над кукувиче гнездо”?
– Основният контрапункт е системата, защото в интерпретацията на Рени Врангова на сестра Речид съм се стремял да направя положителен образ – като на една жена, която е дала целия си живот на грижата за други хора. Само че незабелязвайки постепенно, че нейните усилия, нейните правила се превръщат в догма, в тоталитаризъм, в терор, в човек, убеден в своята правота, а истината е в баланса между едното и другото. Системата моделира хората, системата, от която те са избягали.
– Ние, българите, доколко успяваме да избягаме, колко можем да бъдем свободни?
– Хората са полудели абсолютно, всеки втори си говори сам по улицата. В мига, в който стане въпрос за взаимоотношенията със системата и в мига, в който заговориш за банки, за кредити, за социални взаимоотношения, хората стават… дори им се променя погледът. Пипалата на тази система дотолкова са се вкопчили в мен, че единственото нещо, което мога да направя, е да избягам. Аз не мога да се преборя с нея, не мога да се преборя с парното, с телефоните, с всички тези бандитски организации, които са брутално агресивни, алчни, тези фирми, които ти дават телефони и след 10 дена измислят нови правила, за да могат да изсмукват от теб и последната стотинка. Няма как да се измъкнеш, системата не може да бъде преборена. Може би може да бъде преборена с нова експроприация, с нова революция, с нов 9 септември. Но това, както знаем, не доведе доникъде. Тоест единствено остава да се надяваме, че ние сме на долно стъпало в еволюцията.
– Носител сте на много международни отличия. Какво означават те за вас?
– Нищо. Не, разбира се, когато го получиш, си казваш – голяма работа, но когато не го получиш, има чувство – да… и този път… Мисля, че отдавна съм го надскочил това и ми е приятно, когато ме оценят, не страдам, когато не ме оценят. За мен най-голямото постижение е, когато свърши постановката, след месеци или година се видя с тези хора от театъра и почувствам в себе си радост и желание да се виждам с тях и усетя, че в тях има същото желание. В света има няколко театъра, в които мога да се върна като в къщи и това ми е много приятно, че по което и време на денонощието знам, че ще се отворят вратите, мога да пренощувам, да остана, да работя там.
– Работите извън България – Русия, Македония, имате покани за Гърция и Израел… Харесват ви.
– Приятно е. Аз съм вече вманиачен на тема пътуване. Обожавам да пътувам. Чувството, че отиваш на друго място, че има едно ново изпитание, което трябва да преживееш и да го преодолееш и след като го преодолееш, изпитваш екстаз от това, че си успял още веднъж, че си доказал още веднъж на себе си, че имам някакво място в живота, че не съм ненужен.
– Коя от всичките тези страни, които изброих, ви кара да се връщате най-много да работите?
– Петербург на мен ми е любимо място, имам толкова много приятели там. Естествено на съпругата ми хич не й е приятно да заминавам там, какви ли не й се въртят в главата, но наистина те са много щедри на чувства, понякога в показването на тези чувства, те изглеждат емоционално, любовно, но те не са. Руснаците са странни хора в отношенията си и естествено е тя да ревнува. Но там наистина чувствам много любов и много любов отдавам. И ми е приятно. Последните ми ходения в Израел… страшно много ми харесва тази държава, харесват ми хората, намерих някакво друго свое „аз” там.
– Абсолютно друг свят. Каква е разликата в публиката? Всички знаем за любовта на руснаците към театъра. Коя публика е най-истинска? Коя ви е любимата публика?
– Може би българската публика е любимата ми все пак. Защото тя е най-спонтанна. Еврейската публика е странна, част от тях са първични, но имат доста надута интелигенция. Там например публиката не може да гледа представления повече от 2,5 часа. Срещал съм хора, които казват – чудесно представление, но дълго. Руската публика е малко консервативна – те си имат самочувствие, че много знаят, много са чели. Когато отиват на театър, те отиват подготвени, четат пиесите.
– Значи имат претенции.
– Да, имат изисквания към теб, към актьорите, към режисурата, към постановката. В оперите до ден днешен бабушкерите ходят с нотните партитури и следят по това дали оркестърът изпълнява правилно. По същия начин и в театъра. Но пък аз успях да вкарам в тези театри, в които съм работил, малко по-различна публика, именно с по-бруталното си отношение към драматургията и към театъра и определено мога да кажа, че имам много свои фенове, които гледат представленията ми по 15-20 пъти, които не са смеели дотогава открито да изразяват чувствата си в посока на антистатическото интерпретиране на драматургията, както смятат някои от знаещите.
– Какво изисквате от актьорите си, ако не сте доволен от даден актьор, по какъв начин го провокирате да влезе в образа, който вие виждате? Повече от актьорите казват, че е голямо предизвикателство да работиш с Александър Морфов, както и голяма чест. Имате ли някоя тънкост, как ги предразполагате?
– Опитвам се да ги предразположа към едно съвместно приключение. Да се опитаме да кажем нещо заедно. Първите 15-20 дена обикновено само слушаме музика и гледаме филми – да си уеднаквим жанра, да стане ясно какво мислим, какво ни радва, към какво се стремим заедно. Те се отсяват. Тези, които намират това време за изгубено, не ми трябват. За мен е най-важно актьорът да може да мисли. Важното е онова, което съобщаваш, онова, което правиш, да бъде правилно. А когато и актьорът има качества – това мислене да го приложи в изкуството, тогава нещата са идеални.
– Освен като режисьор, публиката ви познава и като актьор. Къде обаче се чувствате по-добре?
– Като актьор се чувствам много по-добре, защото е много по-сладко – грижат се за теб. Е, първите дни е малко по-сложно, защото изпитвам притеснение пред камерата, но е само в началото.
– От образите, които сте изиграли, кой е любимият ви? Имало ли е образ, който най-много е приличал на вас?
– Може би първият и последният. Първият беше „Иван и Александър” и последният – „Пътуване към Йерусалим”. В последния филм се чувствах добре във всеки един момент от снимането.
– Има ли роля, за която мечтаете?
– Не, нямам такива амбиции. Аз съм хамелеон и всяка една роля, която ми предлагат, мога да намеря в нея достатъчно причина да бъда в нея, да намеря нещо от себе си в нея.
– Мислите ли за нов филм?
– Да, този ще бъде краткометражен, 20-минутен. Вече ми е в главата. Имам още 4-5 идеи, те са малко по-сложни. Киното е един доста сложен и дълъг процес.
– Този филм, който ще направите, какъв ще бъде основният акцент, за какво ще се разказва?
– Ще разказва за ангели, за борбата на доброто и злото.
– Какъв е Александър Морфов извън сцената?
– Един доста безотговорен и разсеян човек. Обичам си семейството, приятелите си, обичам да си прекарваме заедно, да измисляме някакви странни неща, да се забавляваме. Всичко, което… нищо човешко не ми е чуждо. Същевременно никога не съм правил разлика между себе си в живота и себе си на сцената или себе си пред сцената като режисьор. Не се научих да играя роли – роля на режисьор, роля на важен или неважен, което понякога ми пречи, но пък от друга страна мога с достойнство да кажа – това съм аз, винаги съм бил такъв и такъв ще бъда.