EUR
Зареждане ...
Интервю на Ели Маринова с Гаро Кешишян
Той не просто гледа, той вижда отвъд когато ходи, живее, снима. Самокритичен до невъзможност, с чувствителна и богата душа, която освен да преживява и да се вълнува, умее да показва това на хората – със силата на фотообектива. Гаро Кешишян. С многобройни авторски изложби в страната и в Румъния, Югославия, Полша, Унгария, Чехия, Дания, Швейцария, Великобритания, Турция, Украйна, Норвегия, САЩ, Япония. Знаех, че ме чака среща с многопластова и изключително дълбока личност. Не четох биографията му преди срещата, просто се потопих в безбройните му кадри. Предпочетох те да ми дадат предварителна представа за него вместо думи, цифри, години, суперлативи на журналисти. Ей така, първосигнално.
Гаро Кешишян идва на уречената среща с велосипед. Заговорвам за атмосферата на Варна и екзотиката на вело-придвижването, след което моят гост споделя, че за него този град няма изявен културен или медиен облик, защото толкова години се изявява като фотограф и е изстрадал истината, че Варна е подложена на геноцидната политика на София. Политика, която се отнася и към всички други градове в България. Твърде интелигентен и фин събеседник, големият фотограф заобикаля въпроса с началото на кариерата си и първата искра, която завинаги го подпалва да гони интересното и неуловимото с обектива си. Твърди, че който иска, може да го прочете в биографията му. Добре. Знаейки ролята му на един от последните стожери на традиционната фотография, го подхващам с бодлив въпрос:
Ели Маринова: Какво е отношението ви към фотоманипулацията? Ново изкуство или какво е?
Гаро Кешишян: Не я харесвам. Аз съм се самовъзпитавал в продължение на много години в т.нар. класика на фотографията. Никога не съм се интересувал кой какво прави, не съм надничал в чинията на някой друг. Е, имах и двама много добри приятели, от които съм се учил. Сега нещата се сменят. Това е сериозен въпрос с фотоманипулацията. Манипулирането на изображението бърка в костния мозък на фотографията. Хората, които гледат една снимка все по-малко се интересуват от емоцията на автора, на модела. Когато е манипулирана, снимката тържествено се съблича от емоциите си. Това са детски радости. В детската градина дават на децата да правят апликации, за да развиват нещо все още недоразвито в мозъка им.
Е.Маринова: Фототехника днес – под път и над път. Къде според вас е границата между щракането и тайнството в правенето на една снимка?
Г.Кешишян: Някои хора се засягат ако кажеш, че фотографията може да не е изкуство. Да видим първо – какво е изкуство?
Е.Маринова: Трябва да поражда емоция.
Гаро Кешишян: Емоция може да породи една тъпа кавга. Един забива на друг два шамара, другият се разплаква. Ето ти емоция. Това не е изкуство. Фотографията е игра. Но игра в сферата на мисълта и духовното. Нещата, които ни отличават от добитъка. Изкуството трябва да се занимава с изследване на самия човек, неговата духовна аура. Именно играта вътре може да се нарече изкуство. Ако ще играем, ако ще произведем някакъв чешит изкуство, играта ни трябва да е моделиране. Все едно имаме парче глина, но вместо да направим чиния, можем да направим скулптура на 3-глава ламя, която се изяжда с трите си глави. Ето я идеята – 3 глави, уж работят в синхрон, а се самоизяждат. Това те кара да се замислиш. За да бъде един човек творец или автор, това е игра на бог. Фотографията може да бъде използвана за всичко, тя е и образование, измерение на различни видове дейности на човешката наука. В нея са включени физика, химия, оптика, механика, електроника, изкуство. Но трябва и да е изкуство. Ето например, не можем да кажем, че рентгеновата фотография е изкуство.
Или да кажем, че фотографията, която се занимава със спректрови анализи на небесни обекти е изкуство. Ти самият трябва да си творец по душа, да си наясно какво ще правиш. Затова казвам на студентите си – преди да поумнееш, снимка няма да можеш да направиш. Защото снимаш, без да си се докоснал до някакво изкуство. Ако не се разплачеш, когато четеш един поет – толкова дълбок и човечен, когато четеш книга и тя не те докосва дотам , че дни наред да не можеш да се отървеш от образите и посланията и, няма да правиш изкуство. Тогава ще правиш снимка, която е куха отвътре. Морето, например, снимано е милиарди пъти. Но ето един фотограф като Тихомир Пенов, на когото имах удоволствието лично да връча награда от фотоваканция, беше снимал море, което се всмуква навътре като космоса. Само ако посегнеш, изчезваш. Така, че да ми снимаш стандартно моренце – малко къдрички, малко вълнички – не, благодаря! Всички снимат едно и също – моля да не ми го навират в носа по време на изложби. С тренировъчна цел – може.
Е.Маринова: Занаят се краде. И все пак – предавате ли майсторлъка и уменията си на младите?
Гаро Кешишян: Аз преподавам с Свободния университет, но са много малко часовете. Докато обясниш къде се започва и къде свършва, той часа свършил.
Е.Маринова: Имате дяволче в очите и живеца на творец. Трудно ли ви беше по време на комунизма да творите и оцелявате?
Гаро Кешишян: Имал съм моменти, в които трябваше да се карам с другарите. За щастие на мен ми се размина малко по-леко, отколкото на други колеги. Фотографията беше поставена наред с всички други изобразителни средства в услуга на обслужване на тази тъпа партия, която съсипа живота ни. Безплатно образование? Да, за 100 лева – толкова. Не искам да обиждам изявените български учени, но образованието ни не беше на ниво. Аз съм един от малкото фотографи, които са си позволявали да снимат тогавашния строй от другата му страна. Не ми обръщаха много внимание. Дойде момент обаче, в който снимките ми на едни окъсани работници бяха забелязани. Серията се казваше „Симки за спомен”. Кеворк Кеворкян се отказа да му гостувам, за да не му изстине мястото.
Още тогава го подозирахме в това, което се оказа, че е. И второ – да не му се свързва името с арменец и да не го обвинят в пристрастия.. За мое най-голямо удоволствие след промените аз завърших тази серия, която е най-важна в живота ми. Това за мен беше моят Рубикон. Човек трябва да знае кога да започне да слиза, защото слизането е много по-трудно. Когато вървиш нагоре, ти е интересно, не знаеш какво ще се случи. Докато когато слизаш надолу, вече всичко си видял и познаваш пътя. Така, че това слизане е много по-важно от качването. За мен строителни войски, трудоваците, бяха моя Рубикон. В тази серия стартирах със снимки на затворници от дисцип-а. Беше абсолютно забранено влизането при тях, но късметът ми помагаше малко. Тази изложба е показвана в Община Варна през 1996 г.
Е.Маринова: Какво снимате сега?
Гаро Кешишян: Снимам много, но повечето изхвърлям. Остават малко кадри.
Е.Маринова: Ама вие сте много критичен. Явно на това се дължи донякъде и професионализма ви.
Гаро Кешишян: Не съм критичен. Когато снимах по време на социализма, бях обсебен от някакъв патос, че тези снимки ще променят нещата. Когато се смениха времената обаче и дойдоха промените, разбрах, че ще се наложи със стари курви да правим нов бардак, бях разочарован. Сега ни залива поток от порнография, която много дразни. Порнография и във фотографията. В миналото тялото на едно красиво момиче беше снимано загатнато – така, че да ти е интересно. А сега, когато всичко се вижда, не е интересно. Какво да кажа, 12 порно канала се въртят свободно и има опасност да бъдат видени от детето ти. По време на комунизма всичко беше един голям балон и ако някой го спука, всички горим. Сега всичко се разпада на малки балончета. Това не е задължително към добро. Разказвам на младите си ученици за това. Те не ме разбират. Нямат представа какво е да те острижат, да ти сцепят полата, защото е ”прекалено” къса, да ти отрежат косата, да нямаш право да носиш кръст, да те изгонят от работа за това.
Е.Маринова: Няма да се опитвам да вкарвам в рамки фотографията ви – пейзажна, социална, потретна…и все пак – какво наистина обичате да снимате най-много?
Гаро Кешишян: Едно време се бях отдалечил от това да снимам абстрактна фотография. Станах лауреат на един френски конкурс, в който спечели моя снимка с дърво с отрязани клони, а няколко стъпала водеха към една стена, без врата.
Е.Маринова: Някога е имало врата?
Гаро Кешишян: Да. Абстракция. Такива неща обичам да снимам. Казваше се „Стената”. Пинк Флойд още не бяха издали едноименния си албум J
Е.Маринова:Е, нищо чудно от вас да са взели заглавието.
Гаро Кешишян: А, те не са, но Спилбърг – да. (шегува се). Преди време написах есе, което се казваше „Завръщане в бъдещето”, а доста по-късно Стивън Спилбърг направи филм с това заглавие. Без значение, че той е суперзавезда, а аз – обикновен човек, се оказа, че сме мислили по един и същи начин за сходни неща.
Очаквайте 2 част от интервюто с Гаро Кешишян