Българското изкуство има своето безспорно присъствие в световното изкуство, подчерта в интервю в предаването „Под лупа“ на ТВ „Европа“ художникът Любен Диманов. Той сподели, че има високо мнение за съвременните наши художници и че те са на високо ниво, особено поколението след 80-те години на миналия век. Диманов сподели и свои усещания и схващания за творческия процес в изобразителното изкуство.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЛЕЛОВА

– Всички ви наричат символ на българското изобразително изкуство, емблематична фигура сте. Как се чувствате, когато чувате тези думи, защото това е мнение на много изкуствоведи?

– Малко притеснява и задължава същевременно, но да се надяваме, че с работа, с характер някак си това разбиране може да отговаря до известна степен на истината.

– 35 години вече сте в Париж. Как ви промени Франция и промени ли ви изобщо? Вие сте един от малкото автори, които се завръщат всяка година за по няколко месеца.

– Може би защото съм роден в Кнежа, ние там сме малко по-твърди вътрешно – в смисъл, че винаги държим на стойности и когато човек замине с определени стойности, трябва да ги пази.

– В момента имате изложба в Дома на художника в Пловдив. Какво могат да видят нашите зрители?

– Това, което ми е приятно за тези прояви от миналата година, когато правих изложба във „Форум”, че има едно връщане към детството, към времето, когато съм израствал и съм се градил като художник. Всъщност това връщане не е така формално, а е действително връщане в едно време, което си има определен вид стойност, за да ме изгради мен, и една база на творчество, която си е останала вярна на тази страна до последния момент и там, във Франция.

– В „Посоки” представяте 56 произведения с разлика между първата и последната 17 години. Вярно ли е?

– Да, определено.

– Трудно ли се рисува, вие обичате коне и животни.

– Не, обожавам да рисувам. Това ми е животът, така че не изпитвам мъка, когато създавам произведенията си, чувствам се освободен и човек.

– Как успявате да уловите този дух на коня, на животните като цяло. Повечето автори казват, че най-сложно е да нарисуваш кон, вярно ли е?

– Да, в коня намирам много хармония, съвършенство на самата природа. С един колекционер французин навремето говорих, той ми казва, много рисувате коне. Викам му, то е толкова красиво и може би интелигентно. А той вика – конете не са интелигентни. Обаче викам, тогава природата е интелигентна, когато може да създаде такава форма.

– Помните ли първата си изложба от 1972 г.?

– Изложбата беше в Кнежа и само от графики. Интересното е, може би тогава и дълги години след това, ние, които завършихме академията, като Светлин, Митко Киров, Гошо Божилов, като че ли откривахме нещо ново и това беше един особен стимул, любопитството на младия артист е да открие нещо. След време той започва да узрява и да се усмихва сам на себе си, а ако може да се радва сам на себе си, още по-добре.

– Наричаха ви навремето символ на модернизма – говоря за 60-те – 70-те години, в графиката.

– Нито един автор няма представа за това, което създава и бях безкрайно изненадан, че много се говори за „Сонетите” на Шекспир – аз съм ги правил просто от любопитство, за мен беше Шекспир нещо изключително, викам си – тука могат да се уловят неща. И изведнъж, те много ми помогнаха, те ми отвориха път на Запад, с тях ме извикаха там. По-късно, когато се връщах в България, винаги говориха за тях и чак тогава разбрах и самият аз започнах да ги гледам по друг начин.

– Защо 1974 г. вие самият си я наричате паметна за вас – какво се случва тогава?

– Това са може би първите ми излизания и желанията ми да изляза на световния терен – не да се пребориш с другите, а да се пребориш със себе си. И беше интересно да се преборя със себе си на чужд терен. Все пак съм доволен от себе си.

– Вие правите един много интересен паралел между графиката и живописта.

– Има много форми на графиката и може би тя е най-близка до рисунката, затова аз казвам така – „по чехли”, подомашному. Това е като да отидеш в кухня, по-скоро в интимната чувствителност на автора.

– А живописта?

– Картината се гради във времето. Докато рисунката е непосредствена, дори не е въпрос на мислене, тя се ражда с някакво чувство. Рисунката определя мисълта, която идва след това. С други думи, чувството се превръща в определена мисъл.

– Как се промени изобразително изкуство през годините?

– Само мога да направя обобщение за себе си, че в края на 20 век и началото на 21 век навлизаме в нещо ново. Постоянно говорим за толкова мащабни неща, за строителство, материята станала като пластелин в ръцете – всичко може да се прави с нея и по същия начин в изкуството – с какви ли не материали извън традиционните се прави изкуство. Материята е тази, с която се борави.

– Какво е мястото на българското изкуство в света?

– Гаранцията е това, че то присъства. Като мен има много други млади автори, които правят изложби и всъщност си имат мястото. Не се свеждат нещата до какво място, просто ние сме вече там.

– А какво е нивото на българското изобразително изкуство?

– Моето лично отношение за българските автори, които правят изложби навън, мнението ми е много високо. Според мен, от 70-те години се размърдаха нещата, а от 80-те вече имаше една много хубава база и имаше една група по-млади тогава художници.

– Художник къща храни ли? Знам, че баща ви е казвал, че музикант къща не храни, а вие сте в сферата на изкуството.

– Младият човек толкова много неща не осъзнава, че му е толкова леко и лесно…

– Помните ли какво беше първото нещо, което нарисувахте?

– Първо страдах много, понеже с по-големия ми брат седем години ни е разликата, с втория ми брат са две години разлика, така че доста близко и когато вторият ми брат ходеше на училище, аз вече ревнувах. Тогава обичах да драскам, все едно че пиша. А първата ми рисунка, която съм направил, също я помня, беше рисунка на гора.

– А кога решихте да станете художник?

– В гимназията правихме стенвестници. Когато трябваше да държа матура по някой предмет и не исках да се явя на другите предмети, казах си – няма смисъл, отивам в Художествената академия, там може да се влиза и без диплома. Това много засегна родителите ми и затова взех дипломата, но се явих в академията на изпит.

– И ви приеха…

– Не, не ме приеха. Приеха ме резерва и след един месец ме извикаха, защото някой се бил отказал. Но аз се отказах, защото реших да кандидатствам следващата година – исках да вляза в академията през главната врата.

– Работите на цикли. В какъв цикъл сте в момента?

– В момента замислям един голям цикъл, който да стане до година и половина, от десет творби голям формат, около квадрат два метра, така си го представям. Той ще бъде на морална етична тема като основа, но ще отразява отношението към властта, към човешките стойности, днешното отношение на хората, може би. Нямам усет към социалния проблем, а към моралния проблем. Да видим какво ще излезе.

tvevropa.com