Има лица в българската журналистика, които са превърнали занаята ни в поле за лични битки, опит да погалят комплексираното си его и сеене на омраза. Тези хора не осъзнават колко вредят на професията с малките войни, които водят и че трибуната, която са получили не трябва да се използва за разчистване на сметки, обидни думи, злоба и жлъч към опонента. Всъщност те нямат враг, самите те са враг на себе си, но не го осъзнават. Те са сеячи на омраза. През 80-те години на миналия век се възхищавах от майсторското водене на предаването „Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян. Той прекаляваше понякога, опиянен от славата и влиянието си и хокаше блестящия коментатор и преводач Димитри Иванов. Засичаше и прекъсваше грубо събеседниците си, но провокативните му въпроси, острата мисъл и умението да достигне до същността на проблемите, замаскираха личните му недостатъци. Какво стана после? Кеворкян влезе в епична битка с бивш главен редактор на „Работническо дело“ и часове наред окупира ефира, за да го напада и обижда. Нещо не беше наред, защото той пренесе иронията и сарказма си към младия Мартин Карбовски. Превърна го в Димитри Иванов 2, за да покаже колко велик е като журналист и колко малък и незнаещ е Карбовски. После спряха „Всяка неделя“, пускаха я и Кеворкян акостира в печата. Тук неговата мания за величие, егоцентризъм и липса на култура се проявиха с пълна сила. С грозни думи, обиди, жаргони той нападна Иван Гарелов, Люба Кулезич, Иван Костов и други хора, с които имаше да дели нещо. Кеворкян стана сеяч на омраза и заличи прекрасните си телевизионни изяви в съзнанието ми. От добър телевизионен водещ се превърна в жлъчен, хаплив човек, който има нужда да отваря нови фронтове за лични войни. Издаде дневник, който не стоеше убедително, защото през годините довчерашните му приятели ставаха врагове и обратно. За съжаление Кеворкян има последователи, които се изживяват, като месии в журналистиката. Известно е, че колкото е по посредствена дадена личност, толкова повече се опиянява от своите 15 минути слава. В провинциалната преса сеячите на
омраза припознаха жлъчните обиди на Кеворкян, но ги обогатиха с каруцарски и просташки език. Принизиха журналистиката до употреба на жаргони, лични нападки и величаене на собственото его. Това не е журналистика, а упражнения за хора, които имат личностни проблеми. За такива „таланти“, има блогове, където могат да сеят омраза, колкото искат, да обиждат известните и успелите хора и преди да си легнат да си казват: „Ех, как наплюх еди-кой си, много съм велик/а!“. Да си журналист не е просто да имаш рубрика във вестник или да си направиш сайт и да бълваш грозни думи – а ОТГОВОРНОСТ. Това не може да бъде разбрано от сеячите на омраза, защото те никога няма да осъзнаят, че само един може да съди хората и да раздава правосъдие. И че каквото посееш, това и ще пожънеш!

Иво Югов